Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме [bg]

- Колко често трябва да ти го обяснявам? - попита мама. - Най-важното е семейството. Дан трябва да мисли за своето семейство, а ти - за твоето. И преди да си казала нещо за Питър, ще ти припомня, че той ни носи храна всеки път, когато идва тук, и най-малкото, което мога да направя, е да му дам малко хляб в замяна.

Ако не беше споменала за Питър, аз щях да го направя. А колкото до госпожа Несбит, не бях толкова глупава, за да изтъкна, че не е от семейството.

- Обаче храната стигна за всички ни.

- Чист късмет - отбеляза майка ми. - Няма да позволя Джони, Мат или ти да гладувате само защото си загрижена за свой приятел. Сега не е време за приятелства, Миранда. Трябва да се грижим единствено за себе си.

- Обаче ти не си ни учила така - припомних й. -Какво стана със споделянето?

- Споделянето е лукс - отсече тя. - Точно сега не можем да си позволим да споделяме каквото и да е.

За миг ми се стори не толкова гневна, колкото ужасно тъжна. Видях в очите й изражение, което ми напомни за времето, когато се раздели с татко.

- Ти мислиш, че ще умрем - въздъхнах.

Тъгата тутакси се изпари и по лицето й се изписа гняв.

- Да не си посмяла да ми кажеш отново подобно нещо! - изкрещя тя. - Никой от нас няма да умре. Няма да позволя това да се случи.

Опитах се да я успокоя.

-Всичко е наред, мамо — заговорих й с утешителен и зная, че правиш за нас всичко, което можеш. Но между Дан и мен се случва нещо чудесно. Както между теб и Питър. Нещо много специално. Иначе нямаше да му кажа, че раздават храна.

Нo майка ми никак не се успокои. В погледа й се лавяше ужас, почти както през онази първа нощ. -Спиш ли с него? - прекъсна ме тя. - Любовници ли сте?

-Мамо! - възмутих се.

-Защото, ако е така, по-добре повече да не го виждаш - изрече тя троснато. - Забранявам ти да ходиш до езерото. И вече няма да ти разреша да излизаш сама от тази къща. Разбра ли ме? Не мога да си позволя риска да забременееш. - Сграбчи ме за раменете и ме приближи съвсем плътно до лицето си. - Разбра ли?

-Разбрах! - изкрещях й право в лицето. - Разбрах, че не ми вярваш.

- След като не вярвам на теб, със сигурност не вярвам и на Дан - продължи мама. - Вие двамата не можете да оставате сами. Забранявам ти!

- Само се опитай! - закрещях отчаяно. - Обичам Дан и той ме обича, и няма да ни спре нищо, което ще кажеш или направиш.

- Веднага се прибери в стаята си! - заповяда ми тя. - И не си мисли, че ще можеш да излезеш, докато не ти кажа. ВЕДНАГА!

Не се нуждаех от друга покана. Втурнах се към стаята си и затръшнах вратата с все сила. И тогава ревнах. С едри, задъхани хлипания.

Аз не съм като Сами. Не съм идиотка. Разбира се, че ще ми е адски хубаво да правя секс с Дан. Бих искала да се любя с някого, преди този глупав свят да свърши. Но въпреки че заявих на мама, че с Дан се обичаме, знаех, че не е вярно. Поне не с онази любов, която искам да изпитвам към първия мъж, с когото ще се любя.

През половината време дори не бях сигурна какви са неговите чувства. Мислех, че ще опита да стигне по-далеч с мен, но той не го направи. Целувахме се, прегръщахме се. Това бе всичко.