![Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/1/4/poslednite-oceleli-zhivota-kakvto-go-poznavahme-bg-download.jpg)
Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме [bg]
- Автор: Пфефър Сюзан Бет
- Серия: Последните оцелели #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 9786191570928
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме [bg]». Краткое содержание книги:
Може би заради плуването или заради днешната ми „среща“ с гадже, но сънувах, че имам истинска среща с Дан. Той ме взе от дома, поднесе ми букетче, настанихме се в колата и потеглихме към един увеселителен парк.
Прекарахме си чудесно. Първо се повозихме на въртележка, после на виенско колело и накрая на страхотно влакче на ужасите, което се спуска надолу със сто и шейсет километра в час, но не се изплаших, напротив - беше жестоко и докато летяхме в пропастта, се целувахме. Невероятно възбуждащо.
- Огладнях - заявих.
В този миг сънят се промени и Дан вече го нямаше. Озовах се в една палатка, с наредени под покрива й дълги маси, отрупани с храна. Имаше толкова много вкусотии - пържени пилета по южняшки, истинска салата с риба тон, пица, зеленчуци, плодове. Имаше и портокали, колкото грейпфрут. Дори и сладолед.
Реших да си взема един хотдог с всичките екстри към него. Въобще не пестих нито горчицата, нито кетчупа, нито другите подправки и киселото зеле или ситно нарязания лук. И тъкмо се бях приготвила да отхапя първата хапка, когато чух някой да ми казва:
- Нe можеш да ядеш, преди да платиш.
Моментално се извърнах и видях една касиерка. Бръкнах за портмонето си и точно се канех да измъкна парите, когато осъзнах, че касиерката е Беки.
-Не можеш да платиш с пари - рече тя. - Сега си на небесата и трябва първо да умреш, преди да можеш да ядеш хотдог.
Огледах се по-внимателно в пространството около навеса. Всички там бяха починали хора, като господин Несбит, дядо ми, дядото и бабата на мама, учителят ми по математика от седми клас господин Доукс. Ангели сервираха храната. Дори Беки беше облечена в бяло и имаше криле.
-Наистина искам хотдог - казах, - но не искам да умра.
-Не можеш винаги да имаш това, което искаш -отвърна ми Беки.
-Не бъди небрежна - смъмри ме господин Доукс.
Все това ми повтаряше, като обявяваше резултатите от поредния тест, в който пак бях допуснала един куп грешки от чисто нехайство. Което си беше ужасно смешно, имайки предвид факта, че той умря при опит да премине през Вашингтон Авеню на червен светофар.
Помня още как продължих да се моля за този хотдог, а пък Беки ми го взе и го изяде. Никога не съм искала нещо толкова силно, колкото този хотдог.
Събудих се с изгарящо гърло и горчив привкус в устата. На всичко отгоре никога не съм си падала по хотдозите.
Това, което наистина обичам, са палачинките, и то от онези, които мама прави само за специални случаи. Палачинки с масло и горещ кленов сироп. Сега, като се замисля, много добре си спомням, че действително имахме на трапезата палачинки с масло и горещ кленов сироп. Зачудих се дали да се събудиш жив е достатъчно, за да се брои за специален случай.
Когато мама се събуди и стане, ще я попитам за палачинките, но не и за това, кое се смята за специален случай. Според мен тя искаше да си мислим, че ще cе събуждаме всяка сутрин за много години занапред.
Може би имаше право. Днес изгревът беше много красив. Всички сме живи, а и съвсем не съм готова да се възнеса на небето. Не и докато мога да плувам в езерото Милър или да излизам с Дан (което според мен си бяха срещи) и да мечтая за палачинки, обилно полети с кленов сироп.
22 юни
Най-върховният ден от векове.
Като начало мама направи палачинки. Е, не бяха като някогашните, но много се доближаваха. Бяха с вода вместо с мляко, с белтъци на прах вместо яйца (което впрочем правеше палачинките по-пухкави и по-леки), без масло, но пък кленовият сироп беше в изобилие.
Жестоко! Майка ми се усмихваше, както от доста седмици не я бях виждала да прави. Джони поиска допълнително и мама му направи, но не само за него, а за всички ни, защото лапахме като прасета. Разбира се, тя изпрати Мат да доведе госпожа Несбит, за да се включи и съседката в пиршеството.
Беше невероятно да не се чувстваш гладен, да не копнееш за още или за нещо по-различно.
После, след като се смля погълнатата от мен храна (мама изрично настоя за това), отидох при езерото Милър. Дан вече беше там, както и Емили, само Карън още не се беше появила. Денят се очертаваше леко облачен, но влажен и горещ, а водата бе страхотна. Плувахме и се състезавахме, и си прекарахме много добре, докато накрая - о, щастлив ден - Емили трябвашe да си тръгне, за да свърши нещо у дома си, така че с Дан останахме сами. (Е, да, край езерото имаше още няколко души, но ние не ги познавахме, така че все едно бяхме сами.)
За кратко продължихме да плуваме, а като излязохме от водата, се избърсахме с кърпите (не беше от онези дни, когато можеш да си позволиш да оставиш слънчевите лъчи да ти изсушат кожата) и малко се поразходихме из гората около езерото.