Игри за милиарди [bg]

Пери тъгуваше за погубването на някогашния чудесен град. Много пъти се бе изкушавал да го напусне, но не го направи. Трентън беше неговият дом. „Арван Кемикълс“ беше едно от последните останали предприятия и той се гордееше с това — завод, който осигуряваше работа от раждането до смъртта, в който трудът получаваше справедливо възнаграждение, в който цели семейства се бореха заедно.

— Здрасти, Пери — каза Маркъс Уошингтън и се ръкува с лявата си ръка.

Пери се усмихна и отговори както винаги:

— Добре дошли на голямото барбекю.

Маркъс беше един от многото работници ветерани. Беше постъпил при Арван през 1968 година след злощастна служба във Виетнам, където беше загубил дясното си око и половината на дясната си ръка. Отчаяно си търсеше работа, беше ужасно осакатен и въпреки състоянието му и факта, че работата в завода беше предимно ръчна, Пери го назначи. От тогава Маркъс нито веднъж не му бе дал повод да съжалява за решението си.

— Маркъс, Анджела, пилето още се пече, но знаете къде са напитките.

— Точно това ми трябва, напитка — изсумтя Анджела и мина тежко покрай него. — Даже може би две или три.

Напитка? Това е последното, от което имаш нужда, изкушаваше се да извика Пери, но само сви устни и й се усмихна. Нямаше да помогне. Щеше да е безпредметно. С Маркъс се бяха запознали в завода. Той работеше в производството, а тя беше в пласмента. Всъщност ожениха се в завода — окичиха всичко с цветя и златен креп. Тогава Анджела беше хубаво момиче, дребничко, чаровно, вечно усмихнато. След три злощастни спонтанни аборта най-накрая успя да роди момченце, с рошава коса, рижо и луничаво. Дани беше тяхната радост и гордост.

Горкият Дани доживя до осмата си година, когато се разболя от някаква мъчителна болест на кръвта, която никой не успя да диагностицира, да не говорим за лечение. Пери и работниците събраха каквито пари можаха, за да помогнат за все по-скъпите терапии, но малкият Дани умря въпреки всичко в мъчителна агония. Маркъс преглътна болката и продължи нататък. Във Виетнам беше загубил части от собственото си тяло — умееше да понася загуби. Анджела обаче стана мрачна, потисната, надебеля и започна да пие, за да притъпи болката. Сега беше толкова дебела, че се клатеше, като ходеше. Представляваше невероятна гледка.

На тези събирания често се напиваше и ставаше за посмешище, но нямаше последствия. Нали бяха като едно голямо семейство — разбираха я и й прощаваха лесно.