Севилското причастие
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Александрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Севилското причастие». Краткое содержание книги:
Полусрутената барокова църква се намира в старинния център на Севиля и трябва да бъде разрушена. Но двама от най-яростните застъпници на унищожението й са загинали наскоро при тайнствени обстоятелства. Нещастни случаи ли са отнели живота им — или убийства? Ватиканът незабавно изпраща отец Лоренцо Кварт, изискан и невероятно привлекателен свещеник от тайните служби на папската държава, за да проучи случая.
В Севиля отец Кварт бива въвлечен в сблъсъка между застъпниците и противниците на църквата — суровият и консервативен свещеник на „Богородица със сълзите“, който се радва на безрезервната преданост на енориашите си; младият и амбициозен вицепрезидент на севилската банка „Картухано“, чиито интереси налагат унищожението на старата постройка; неговата съпруга Макарена — съвършена андалуска красавица и потомствена аристократка, чиято фамилия е тясно свързана с историята на църквата; майката на Макарена, херцогиня Нуево Естремо, елегантна възрастна дама, която страда от безсъние и е пристрастена към кока-колата; както и Онорато Бонафе, нечистоплътен репортер от клюкарско списание, чиято цел е да въвлече по възможност всички тях в скандал.
Отец Кварт постепенно бива оплетен от очарованието на Севиля — и от красотата на Макарена. Дните на старата църква са преброени, а той все повече се разкъсва между интересите на двата лагера и влиза в противоречие със свещеническите си обети.
Двамата мъже се взираха в него — архиепископът, намръщен от неудобство, с лула в устата; отец Феро — неподвижен, със зачервени и насълзени очи, след разпит, подходящ повече за престъпник, отколкото за шестдесет и четиригодишен свещеник. Кварт се размърда в стола и за да скрие притеснението си, направи няколко бележки. Чувстваше се като човек, който рита поваления си противник.
— В общи линии — каза той, като се опитваше да звучи не толкова рязко и погледна към бележките си, за да избегне очите на свещеника — Вие отричате, че сте написал съобщението, изпратено до Светия Престол. Също така твърдите, че нямате никаква представа кой го е изпратил, нито някакви улики, които да водят към автора или неговите намерения.
— Да — каза отец Феро.
— Заклевате ли се пред Бога? — попита Кварт и се почувства засрамен — беше стигнал твърде далеч.
Старият свещеник се обърна към Корво с молба за помощ, която архиепископът не можеше да пренебрегне. Той прочисти гърлото си и вдигна ръката с пръстена.
— Да не намесваме тук Всемогъщия — каза прелатът, скрит от дима на лулата си. — Не смятам, че при този разговор, трябва да поставяме някого под клетва.
Кварт мълчаливо прие това и отново се обърна към отец Феро.
— Какво можете да ми кажете за Оскар Лобато? — попита той.
Старият свещеник сви рамене.
— Нищо. Само това, че е прекрасен младеж и уважаван свещеник. — Небръснатата му брадичка леко потрепери. — Ще ми е мъчно, когато си замине.
— Разбира ли помощникът ви от компютри?
Отец Феро присви очи. Сега изражението му беше тревожно, като на селянин, който наблюдава събирането на градоносни облаци.
— Ще трябва да попитате него. — Той вирна брадичка към вратата. — Той е навън и ме чака.
Кварт се усмихна почти недоловимо. Изглеждаше уверен в себе си, но имаше нещо в цялата история, което го караше да се чувства така, сякаш нещо му се изплъзва. Нещо не беше на мястото си, долавяше се някаква фалшива нотка. Почти всичко, което отец Феро беше казал, беше вярно, но имаше някаква лъжа. Може би само една, може би незначителна, но все пак лъжа.
— Какво можете да ми кажете за Грис Марсала?
Старият свещеник сви устни.
— Сестра Марсала има разрешително от ордена си. — Той хвърли поглед към архиепископа за подкрепа. — Може да идва и да си отива, когато пожелае. Работата й е напълно доброволна. Без нея сградата вече щеше да се е срутила.
— Част от нея вече падна — каза Корво, неспособен да се сдържи. Очевидно мислеше за смъртта на секретаря си.
Кварт продължи да разпитва отец Феро.
— Какви са отношенията между нея, вас и помощника ви?
— Нормални.
— Не знам какво намирате за нормално — презрението на Кварт беше изчислено до милиметър. — При вас, старите селски свещеници този въпрос винаги е бил спорен, особено когато се отнася до икономките и племенниците ви…
С ъгълчето на окото си Кварт видя как Корво почти подскочи в стола си, но съвсем умишлено беше направил тази провокация.
Кокалчетата на пръстите на отец Феро бяха побелели.
— Надявам се, не намеквате… — той замълча и погледна свирепо към Кварт. — Някой би могъл да ви убие за това.
Заплахата не изглеждаше неуместна, като се има предвид начина, по който отец Феро се молеше, грубоватия му външен вид и стегнатото му, сухо тяло, което в момента се тресеше от гняв. Той самият изглеждаше способен на насилие, но точният смисъл на думите му можеше да се тълкува различно.
Кварт отвърна спокойно на погледа му.
— Например вашата църква ли? — попита той.
— В името на Бога! — прекъсна ги архиепископът. — И двамата ли сте си изгубили ума?
Настъпи продължителна тишина. Слънчевият лъч на бюрото на монсиньор Корво се беше преместил наляво, далеч от ръката му. Сега той осветяваше томчето с „Подражанието на Христа“ и отец Феро се загледа в книгата. Кварт внимателно наблюдаваше стареца. Той му напомняше за онзи свещеник, на когото би искал никога да не прилича и когото почти беше успял да забрави. Откак Кварт завърши семинарията, понякога получаваше писмо или картичка, после настъпваше мълчание. Спомняше си за него, само когато южният вятър съживяваше миризмите и звуците, заровени в паметта му. Вълни, които се блъскат в скалите, влажен солен въздух и дъжд. Мирис на мангал през зимата, Rosa rosae, Quousque tandem abutere Catilina, Nox atra cava circunvolat umbra. (Кварт си припомня фрази от текстове, които се изучават по латински, напр. на на първата реч на Цицерон срещу Катилина. — (Б. р.)) Вода, която се стича по замъгления прозорец, камбани призори, небръснато мръсно лице, сведено над олтара, което с мърморене отправя молитви към един глух бог. Мъж и момче, свещенослужител и слуга, обърнати към безплодната земя, обградена от яростни вълни. И все така, още от Тайната вечеря. Защото това е кръвта Ми. (Ad maiorem Dei gloriam /лат./ — девиз на йезуитския орден. — (Б. р.)) Върви си с мир. И приглушено дишане като на уморено животно по-късно, във влажната ризница, докато младият Лоренцо му помага да свали одеждите си. Семинарията, Лоренцо. Ще идеш в семинарията. Един ден ще станеш свещеник като мен. Ще имаш бъдеще — като мен. С цялата си сила на съзнанието си Кварт мразеше грубостта, липсата на духовност и ограниченото съществуване — литургия призори, дрямка в миризливия люлеещ се стол, утринна молитва в седем, горещ шоколад с набожните старици, котка на вратата, икономка или племенница, която по един или друг начин прави по-поносими самотата и отминаващите години. И после краят: сенилна деменция и жалко, безсмислено съществуване, което завършва в приюта със стичаща се по брадичката супа. За по-голяма слава на Бога! (Неточен цитат на думите на Исус на Тайната вечеря. — (Б. р.))