Сянката на хегемона
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: the shadow saga #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на хегемона». Краткое содержание книги:
Войната с формиките е свършила. Ендър и блестящият екип от деца-воини са победители, врагът е разбит, човешката раса — спасена. Въпреки, че Ендър отказва да се върне на Земята, членовете на екипа му се прибират по домовете си, пръснати из целия свят. Военното училище вече не съществува, космическата заплаха е отминала, но новото бойно поле този път е Земята. Децата от школата са не само воини, а и потенциални оръжия, защото дават власт на страните, които ги притежават. Един след друг членовете на Ендъровата армия „Дракон“ изчезват. Спасява се само Бийн, който търси помощ от братът на Ендър — Питър Уигин. По-големият брат на Ендър има опит в манипулирането на политиците, но с гениалния Бийн на своя страна, стига да иска, Питър може да управлява целия свят. Двамата обединяват усилия, за да издирят коя държава е отвлякла децата, но скоро се сблъскват с някой, когото са смятали за мъртъв…
Пък и дори правителството да не освободеше децата, руската армия ревниво пазеше независимостта си от управлението, особено разузнавателните и специалните служби. Много вероятно беше някое от децата да успее да „избяга“, преди правителството да реагира — разбира се, тези действия на своя глава биха принудили властите да дадат официално становище и да представят „ранното освобождаване“ като своя заслуга.
Възможно беше, разбира се, Ахил да убие едно или няколко от децата, щом разбере, че са го разкрили. Така Питър нямаше да се сблъска с тях в битка. Пък и сега, когато знаеше за Ахил, той бе в много по-добра позиция за евентуалния двубой. Ахил убиваше със собствените си ръце. Понеже това беше глупава постъпка, а Ахил не изглеждаше глупав, вероятно изкушението бе твърде голямо. Хората, които се поддават на изкушения, бяха опасни врагове — но не и непобедими.
За първи път от седмици Питър видя лъч надежда. Ето как се отплащаше работата му като Лок и Демостен — хора, които искаха известна информация да стане публично достояние, му я сервираха наготово, без да поискат нещо в замяна. Властта му в голяма степен се дължеше на тази хаотична мрежа от информатори. Той изобщо не смяташе гордостта си за накърнена от това, че анонимните му дописници го „използват“. Ползата беше взаимна. Пък и Питър си беше заслужил тези ценни подаръци.
При все това Питър винаги гледаше зъбите на харизания кон. От името на Лок и Демостен разпрати писма до приятели и информатори в различни държавни служби, търсейки потвърждение на фактите, които смяташе да изнесе. Възможно ли бе проникването в клиниката да е извършено от руски агенти? Наблюдаваше ли се по сателитите някаква необичайна дейност около шейсет и четвъртия паралел, съвпадаща с пристигането или откарването на отвлечените деца? Знаеше ли се нещо за местонахождението на Ахил, което би било в противоречие с теорията, че той стои зад отвличанията?
Два дни му бяха нужни, за да сглоби историята. Първо написа кратка статия от името на Демостен, но осъзна, че тъй като Демостен постоянно предупреждава за руски заговори, може да не го приемат сериозно. Информацията трябваше да бъде изнесена от Лок. Това обаче щеше да е опасно, защото досега Лок гледаше да не се изказва против Русия. Така разкритията за Ахил щяха да се вземат сериозно — но имаше риск Лок да изгуби добрите си връзки с тази страна. Колкото и да не одобряваше действията на правителството си, руснакът оставаше верен на Майка Русия. Не биваше да прекосява определена граница. За много от информаторите му там самото публикуване на такава статия бе пресичане на линията.
Накрая му хрумна оптималното решение. Преди да публикува статията си в „Международни аспекти“, щеше да разпрати на познатите си в Русия копия, за да ги предупреди. Разбира се, експозето щеше да се разпространи сред руските военни. Възможно бе ответната реакция да започне още преди официалното публикуване на материала. Освен това щеше да убеди познатите си, че не се опитва да навреди на Русия, че им дава шанс да почистят или поне да се подготвят.
Статията не беше дълга, но в нея се споменаваха имена и връзки, които други репортери да доразнищят. А те със сигурност щяха да ги доразнищят. Още в първия параграф бе заложена бомба.
„Мозъкът на операцията по отвличането на Ендъровия «джийш» е сериен убиец на име Ахил. Бил е освободен от една психиатрична клиника по време на Войната на Лигата и сега тъмният му гений се използва за изковаване на военната стратегия на Русия. Убивал е неведнъж и сега десет гениални деца, които спасиха света, са изцяло в негова власт. Какво са си мислили руснаците, давайки такава власт на един психопат? Нима кървавото досие на Ахил е било скрито от тях?“
Това беше — в първия параграф наравно с обвиненията Лок даваше на руското правителство и военните вратичка за измъкване от кашата.
Двайсет минути му бяха нужни да изпрати отделни писма до всичките си руски познати. Предупреждаваше ги, че имат шест часа да реагират, преди да изпрати статията на редактора на „Международни аспекти“. Там отделът за фактологическа проверка щеше да я забави с още час-два, но щяха да потвърдят всички факти.
Ръката му се умори от натискане на бутона за изпращане.
Сега му оставаше да прегледа отново данните и да открие самоличността на дописника. Дали бе друг пациент от клиниката? Едва ли — те всички бяха върнати. Служител? Не беше възможно такъв човек да разкрие кой стои зад псевдонимите Лок и Демостен. Някой от полицейската система? По-вероятно — но в новините се споменаваха малко имена на следователи. Освен това откъде да разбере кой от следователите му е пуснал информацията? Не, дописникът му гарантираше, че има само един възможен отговор. Нещо в данните трябваше да му подскаже кой точно е информаторът и как точно да го намери. Ако изпраща писма безразборно на различни детективи, поемаше риск да го разкрият, без да е сигурен, че ще попадне на правилния човек.