Красавицата и звярът
- Автор: Кренц Джейн Энн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Красавицата и звярът». Краткое содержание книги:
Хариет Поумрой има нужда от храбър и силен мъж, който да си пребори с шайка крадци, използващи любимата й пещера, за да трупат плячка…
Но когато вика на помощ Гидиън, виконт Сейнт Джъстин, тя не знае, че прилича на самия дявол…
Наричат го Звяра от Блекторн Хил заради белязаното му лице и тъмно минало. Но Хариет не се страхува от него. В мрачния му поглед тя открива нежност и страст, а и тайна болка…
Сграбчена в лапите на Звяра, тя трябва да намери начин да завладее сърцето му…
Хариет се запромъква още по-навътре в мастиления мрак на прохода, като опипваше пътя си с ръце, все още в ръкавици. Сиянието от лампата на Крейн издаваше, че все още я преследва. Стъпките му отекваха по каменния под. Чуваше запъхтяното му дишане.
Тя продължи навътре. Нещо изтрополи по едната й обувка. Сигурно бе някое раче.
Тази убийствена игра на криеница продължи сякаш безкрайно дълго, принуждавайки Хариет да се промъква все по-навътре и по-навътре в тунела. Ревът на морето сега се чуваше по-ясно. Знаеше, че мощните вълни вече заливат външната пещера и бавно, но сигурно отрязват пътя им назад. Само след минути ще е вече прекалено опасно човек да се опита да се измъкне от пещерата. Може би дори вече бе прекалено късно.
— Проклятие — изкрещя Крейн. — Къде си, глупава жено?
После Крейн изкрещя и звукът, ужасния писък на животински ужас, отекна из лабиринта на проходите.
Далечната, колеблива светлина на лампата му изведнъж изчезна, като остави Хариет в непрогледна тъма. Чу как обувките на преследвача й трополят обратно по каменния коридор към външната пещера. Най-сетне страхът му бе надделял над алчността.
Хариет си пое дълбоко дъх, за да отпусне пренапрегнатите си нерви и бавно и мъчително се зае с трудната задача да търси опипом пътя назад. Почти веднага си даде сметка, че сигурно е твърде късно. Прекалено ясно чуваше грохота на водата във външната пещера. Хариет си наложи да спре на място и да мисли.
Можеше да плува, но определено не беше толкова силна, че да се пребори с бучащите вълни, които се надигаха все помощно. Те щяха да я смажат в каменните стени на пещерата.
Но и мисълта да прекара цялата нощ сама в този непрогледен мрак не й се струваше по-привлекателна, отколкото на господин Крейн. Хариет потръпна ужасена, когато й стана ясно, че може да прекара тук часове наред.
— Хариет! Хариет, тук ли си? Къде си, по дяволите?
— Гидиън! — изпълни я неописуемо облекчение. Тя не бе сама в черната бездна. — Гидиън, аз съм тук, в прохода. Не виждам нищичко. Нямам лампа.
— Стой на мястото си. Идвам веднага.
Първо забеляза мъждукащата светлина. Малко по-късно се появи и самият Гидиън, като с мъка провираше масивните си рамене през тесните завои на тунела.
Не носеше шапка и бе свалил дебелото си палто. Сега го носеше наметнато на раменете си като шал. Хариет забеляза, че ботушите и панталоните му са съвсем мокри и разбра, че е трябвало да премине през нахлуващата вода, за да влезе в пещерата. Явно бе свалил палтото си, за да не го намокри.
Щом я видя, той спря на място. Вдигна високо лампата си, за да я огледа по-добре. На това осветление чертите му грубо изпъкваха, но Хариет си помисли, че никой никога не е изглеждал по-красив от Гидиън в този миг. Изглеждаше толкова голям и непоклатим, и силен. Хариет искаше да се хвърли в обятията му, но успя да се въздържи.
— Добре ли сте? — дрезгаво попита Гидиън.
— Да, да, добре съм — тя погледна безпомощно зад него. — Какво стана с господин Крейн?
— Реши да си опита късмета във водата. Ако не се е удавил, Добс трябва вече да го е хванал. Но знам, че сега вече не може да се измъкнем от тук, не и преди следващия отлив, който е чак утре. Явно трябва да прекараме остатъка на нощта в тази проклета пещера, госпожице Поумрой.
— Точно от това се страхувах. Слава богу, че имате лампа.
— Аз нося една, а има и още няколко лампи в пещерата със стоката, оставени там от крадците. Хайде, нека се махаме от тоя проклет тунел. Стените прилягат около мен толкова плътно, колкото и палто марка Уестън.
Хариет се съгласи веднага. Обърна се и тръгна първа към пещерата на крадците. Гидиън я последва и щом стигнаха в голямата пещера, тихо изруга от облекчение.
— Това май не е от най-уютните стаички в странноприемницата, а? — той окачи лампата на един метален клин, който някой от крадците бе забил в стената на пещерата. — Обслужването е много лошо, а и мисля, че каменният под ще започне да ни се струва крайно неудобен до сутринта. Напомнете ми да не оставям бакшиш на персонала.
Почувствала внезапно угризение, Хариет прехапа устни.
— Знам, че само аз съм виновна за това, милорд. Много съжалявам за неудобството, което ви причинявам.
— Неудобство? — Гидиън повдигна вежди. — Още не знаете точното значение на тази дума, Хариет. Едва утре ще разберете колко ужасно неудобно е всичко това.
Тя се намръщи.
— Не ви разбирам, сър. Какво искате да кажете?
— Няма значение. По-нататък ще имаме предостатъчно време да го обсъдим — Гидиън седна на един каменен къс и започна да се мъчи да издърпа мокрите ботуши от краката си. — Имаме късмет, че носите със себе си наметало, и че моето палто е сухо. В тази стаичка определено е доста хладно.