Шинджу

Тя сви рамене:

— Норийоши понякога… приемаше… пари от хората… срещу това, че пазеше тайните им.

Изнудване. Неизречената грозна дума увисна между тях. Сано видя как Глициния се изчерви. Съжали я, че й се налага да говори за несъвършенствата на приятеля й. Но руменината и учестеното й дишане засилиха собственото му вълнение. За да прикрие неудобството си, Сано попита припряно:

— Значи Норийоши е получавал пари, за да мълчи. Само от Кикуноджо ли?

— Не, има и друг. Един сумист, но не му знам името.

— Норийоши получи ли някакви пари малко преди да умре? — попита Сано, докато си мислеше за златото, което бе намерил в стаята на художника. Очите на Глициния се замъглиха:

— Може и да е получил. Беше ми казал, че скоро ще има достатъчно пари, за да изплати дълга ми към Божествената градина и да отвори собствена галерия… Обеща, че ще я управляваме заедно. Даже беше избрал и постройката… Със стаи отзад, където да живеем… Не знам дали наистина бе успял да събере парите…

Сано реши да не й казва за златото, което Любителя на вишни си бе присвоил. Само щеше да й стане болно, пък и сумата действително бе значителна, но съвсем недостатъчна за подобно начинание. Излиза, че Норийоши е очаквал много повече. От кого ли? Дали Кикуноджо го бе убил, за да не му плати?

— Да, възможно е Кикуноджо да е убил Норийоши — каза Глициния, сякаш прочела мислите му. — Няколко пъти го е заплашвал. А колкото до другите му врагове… — тя припряно изброи няколко имена на самураи и на хора от простолюдието, които Норийоши бе изнудвал, обиждал или мамил, — мисля, че никой от тях не би спечелил кой знае какво от смъртта му.

Най-накрая някаква информация, която можеше да отнесе на съдията Огиу. Сано се поклони и рече:

— Моите искрени благодарности, госпожице Глициния. Ще направя всичко, което е по силите ми, убиецът на Норийоши да бъде изправен пред съда.

Той стана да си върви. Само че просто нямаше сили да откъсне очи от нея. Лицето й го притегляше като с магнит, тялото й го омайваше и изпълваше с копнеж, присъствието й разливаше по вените му сладка нега. Той спря безпомощен и смутен.

— Почакайте — Глициния го хвана за ръкава. — Не ме оставяйте сама. Останете с мен тази нощ.

При мисълта да прекара цялата нощ с нея тялото му изтръпна от неистовото желание да я притежава. Той се извърна, за да скрие възбудата си. Осъзна, че през цялото време, откакто бе прекрачил прага на стаята й, тя го бе прелъстявала — деликатно и съвсем преднамерено. Но сигурно цената й съвсем не беше по джоба му.

— Съжалявам — успя да изрече. — Моля ви… не ме карайте да се унижавам с признанието, че съм твърде беден, за да ви имам…

Тя се усмихна едвам и бавно го погали по ръката:

— Но… аз не искам нищо… — другата й ръка пропълзя по гърдите му. — Нищо, освен… вас.

— Но как?… Защо? — Сано не можеше да повярва, че юджо от нейния ранг, пред която коленичат най-богатите и могъщи мъже в Едо, ще пожелае точно него. Стига си питал, крещеше тялото му, настръхнало от допира й.