Шинджу

— Моля ви — повтори Сано. — Много е важно. Трябва да разговарям с нея за Норийоши.

Щом спомена името на Норийоши, усмивката на Червеното кимоно в миг угасна. Тя кимна рязко, извърна се и направи някому знак. Появи се една слугиня и тя й прошепна нещо. Миг по-късно вратата се отвори и момичето се поклони на Сано.

— Вървете с нея — каза Червеното кимоно.

Сано прекрачи прага и се озова в преддверието на Двореца на божествената градина, където събу обувките си и остави мечовете си на рафта. В големия салон жените и клиентите им се бяха излегнали на разхвърляни по пода ярки копринени възглавници, бъбреха и се смееха. Встрани музикант изпълняваше на шамисен популярна любовна песен. Слугини обикаляха с подноси, отрупани с деликатеси, и сипваха саке. Сано прекоси това помещение, мина през една плъзгаща се врата и се озова на закрита веранда с изглед към вътрешна градина. Слугинята посочи една врата в левия ъгъл в дъното.

— Там, господарю.

Сано продължи по верандата и почука на указаната врата. Изчака. След дълга пауза се чу женски глас, който се насилваше да звучи ведро — това личеше дори в единствената изречена дума:

— Влезте.

Сано пристъпи вътре и се поклони. Жената бе коленичила пред лакирана тоалетна масичка.

— Добър вечер, Глициния.

Тя се бе извърнала с приканваща усмивка, която при вида му мигом се стопи.

— Очаквах другиго — каза тя. — Кой сте вие? — за разлика от Червеното кимоно Глициния си служеше с типичното за Едо просторечие, може би защото я бе изненадал.

Сано се поклони отново и се представи, като я изучаваше крадешком. Тя не отговаряше на представите му за приятелката на Норийоши. Бе смятал, че е жена, прехвърлила разцвета си, но Глициния се оказа на не повече от двайсет години. При това очевидно бе юджо от най-висок ранг — носеше пищно кимоно от копринен брокат на бели и черни карета с лавандулови цветове и бледозелени листа, които се разсипваха диагонално от лявото й рамо на долу до подгъва. Личеше си, че е много скъпо. Очите й, необичайно кръгли, придаваха екзотичен, предизвикателен вид на красивото й лице. Обитаваше голяма просторна стая — знак, че е преуспяваща, а обзавеждането беше елегантно и изящно: футон и завивки от коприна, лакирани шкафове, скринове с дърворезба, цветни фенери. В ритуалната ниша имаше сухи зимни боровинки в светла сиво-зеленикава ваза — очевидно дело на майстор грънчар, както и свитък с класическа китайска поезия, изписана с неповторимата ръка на най-известния калиграф от Киото.

— Тук съм заради вашия приятел Норийоши — каза Сано, спря да оглежда стаята и впери поглед в лицето й.

Очите й, влажни и блестящи, сякаш помръкнаха. Тя се извърна рязко към огледалото на тоалетката си, грабна един гребен и започна да подрежда косите си, като събираше дългите лъскави черни потоци в сложен кок на тила. Движенията й притежаваха ленива чувственост, което Сано намираше за невероятно еротично и възбуждащо.