Шинджу

Разбираше добре, че Огиу не може да оправдае, а още по-малко да поощри едно разследване, когато всички факти сочат самоубийство. Да, беше грешка, че се обърна към началника си с толкова неубедителни доказателства. Трябваше бързо да открие безспорни доказателства за убийствата, доказателства, които нито Огиу, нито Ниу ще могат да отхвърлят.

Сано въздъхна печално. За да се сдобие с подобни доказателства, трябваше отново да пренебрегне нарежданията на Огиу. Дори и да попадне на някакви улики, перспективите са доста отчайващи предвид на опасностите, които грозят него и семейството му. Но по някакъв начин синовният и йерархичният дълг в съзнанието му бяха заглушени от дълга към Глициния и д-р Ито. Ако сега се откажеше, щеше да обезсмисли стореното от тях. Слисан, си даде сметка, че е готов да рискува всичко, за да удовлетвори желанието си да разкрие истината.

Стана и се отправи към конюшните. Разговорът с Кикуноджо няма как да стигне до ушите на съдията или на господарката Ниу. Значи нищо не го заплашва.

Скоро Сано стигна в театралния район „Сарууакачо“ в квартал „Гинза“. Ярки надписи по стените на четирите главни театъра обявяваха програмата и пиесите, които се играеха на сцените им. Хора от всички прослойки и възрасти изпълваха широките улици и се редяха на опашки пред касите. Сано знаеше, че някои от тях бяха чакали цяла нощ, за да си купят хубаво място, откъдето да гледат любимите си актьори.

— Къде играе Кикуноджо? — попита той най-близкия минувач.

Мъжът посочи към най-големия театър и рече:

— В „Накамура“.

Сано се промъкна през блъсканицата. На фасадата на театър „Накамура“ висеше красив надпис: „Днес представяме «Наруками» с великия Кикуноджо в главната роля!“ Пред касата нямаше опашка, значи представлението беше започнало.

— Може ли все още да вляза? — обърна се той към продавача на билети без особена надежда. „Наруками“41 — пиеса за принцесата, която спасява Япония от лудия монах, спрял дъждовете с магия — винаги привличаше многобройна публика, а Кикуноджо неизменно пълнеше залите, каквото и да играеше.

Но продавачът кимна и му подаде билет с думите:

— Има свободни места отляво, господине. Пиесата се върти от два месеца и почти всички са я гледали.

Сано влезе в театъра и спря за момент да се ориентира. Залата тънеше в плътен мрак, тъй като противопожарните наредби забраняваха използването на вътрешно осветление. Само на сцената горяха фенери и Сано видя, че пиесата е към края си. Пред декор от изрисувани планини актьорът, който играеше лудия монах Наруками, пееше за опустошението, което ще докара на страната, като спре дъждовете. Удебелените черни вежди и бакенбарди му придаваха демоничен вид. Произнасяше думите си с дълбок, резониращ глас, като в същото време крачеше напред-назад и жестикулираше усилено. Музикантите в левия край на сцената какофонично съпровождаха заканите му. Арията свърши и в настъпилата тишина се чу шепот:

— Ето го! Идва!

Сано почувства как през публиката премина вълна от напрежение и очакване.