Шинджу

— Защо? Беше толкова забавно!

След като бе прекарал цялата нощ в самоубеждаване, че най-правилно е да изостави разследването, Сано не искаше повече да мисли или да говори за това. Затова само каза:

— Дългът и задълженията налагат друго!

След като момъкът си отиде, той подреди писалището си и се отправи към общежитията. Времето бе станало по-топло и обещаваше скорошна пролет. Слънцето клонеше към залез и сигурно в Йошивара вече се готвеха за среднощните веселия. Вероятно изисканите, красиви и безумно скъпи юджо в този миг заемаха местата си по прозорците на публичните домове, за да приканват клиентите. А една от тях, Глициния от Двореца на божествената градина, държеше ключа към убийствата на Норийоши и Юкико…

Сано решително прогони тази мисъл от съзнанието си. Трябва веднага да си легне, без дори да вечеря. Когато влезе в стаята си обаче, се поколеба пред шкафа със завивките. Колкото и да бе изморен, знаеше, че сънят няма да го споходи, докато не спре да мисли за Глициния. Бавно отвори раклата и извади футона и завивките, но не ги разстла. Напомни си всички причини, поради които не биваше да ходи в Йошивара. Баща му. Бъдещето. Дългът, честта. Но жаждата му да научи истината само се засилваше, докато в един момент вече не можеше да се сдържа. Връхлетян от внезапен пристъп на безразсъдство, пусна завивките и измъкна от шкафа с дрехите дълга сива роба и широкопола сламена шапка, която да закрие лицето му. Събра всичките си пари (прекарването в Йошивара можеше да излезе солено, а и често се налагаше да плащаш за нужната информация) и се отправи към конюшните за коня. Този път няма да губи време с бавната лодка, а ще поеме по най-бързия път.

Метна се на коня и си даде сметка, че независимо от всичко нито за миг не се бе отказвал от намеренията си да продължи разследването.

— Един последен разговор няма да навреди — рече той на глас, предизвиквайки недоумението на конярите. — После спирам.

Въпреки това не можеше да се отърси от съзнанието за вина и от предчувствието за надвиснала опасност.

Нощна Йошивара се оказа много по-пищна, отколкото я бе запазил в спомените си. Под гаснещия пурпурен залез Наканочо искреше от живот и глъч. По стрехите проблясваха фенери. Гостилниците, разтворили широко врати, пръскаха апетитни аромати, за да изкушават минувачите. Дрезгав смях се носеше откъм чайните; всеки прозорец ограждаше жива картина на гуляещи мъже, които хвърляха през рамо чаши саке. Юджо в ярки кимона изпълваха витрините на публичните домове като сбирка екзотични пеперуди, а покрай тях непрестанно се точеха мъже с хищни погледи. Жените флиртуваха, а от осветените стаи зад тях звучеше музика на шамисен.

Сано с лекота откри Двореца на божествената градина — най-големия публичен дом. Над входа между два блестящи дракона бе опънат червен надпис със златни букви — името на заведението. Сано се промъкна през тълпата пред прозорците и се обърна с полагаемото се уважение към най-близката юджо — съвсем младо момиче в червено кимоно на бели знаци:

— Къде мога да намеря Глициния?