Обектът на престъплението

Винаги щеше да помни онази вечер. Това бе едно от нещата, които винаги щеше да носи със себе си. Тогава живееха в Северна Каролина — баща му, майка му, сестра му, брат му и той. Над Кейп Фиър налетя ураган. Старият буик на баща му поднесе на алеята пред къщата, когато черните облаци така бяха затъмнили небето, че се бе наложило да запалят уличното осветление.

— Бързо! — извика той. — Вземи сестра си и да слезем в скривалището.

Избута ги за раменете като овце през вратата на кухнята и ги вкара в бомбеното скривалище, което бе направил сам по време на комунистическата атомна истерия.

— Мама ще дойде ли? — попита го Шон. Не я бе виждал от два дни и никой не му бе казал къде е. Но и друг път бе изчезвала по за два-три дни в „отпуск“, както се изразяваше самата тя. Най-накрая шестгодишната му сестра го улови за ръката и му каза, че е заминала завинаги. Едва тогава успя да свърже думите на баща си за игрището за голф, караниците между родителите им, когато майка им се връщаше от „отпуските“ си, ядосаното затръшване на кухненската врата, когато баща им излизаше побеснял навън посред нощ, мъртво пиян, и ругаеше „онзи скапан нехранимайко, голфаджията“.

Влязоха в скривалището и на следващата сутрин, след като вятърът ви часове наред, а вратата на подземието се тряскаше сякаш някаква горила се опитваше да я изкърти, изпълзяха навън. Баща му отмести падналото пред входа дърво и Шон видя, че всичко, което някога бе обичал — дома, велосипеда, бухалката за бейзбол, книгите — всичко си бе отишло. Майка му — също. Тогава баща им реши да се преместят в Калифорния, колкото се може по-далеч от съпругата си.

След това в живота на Шон нямаше нищо сигурно, освен нещата, които би могъл да постигне сам. Това означаваше училище. Завърши с награда.

Получи пълна стипендия да следва право и завърши първи по успех в групата си. Шест години след това стана уважаван, обещаващ млад адвокат. В регистъра на Ориндж Каунти бе записан като „изгряваща звезда“.

— Как си Шон? — попита женски глас.

Обърна се и видя Кари Робинсън. Реши, че тя не би пропуснала възможността още веднъж да се заяде с него. Понечи да отговори нещо, но тя продължи, без да го изслуша.

— Шон, искам да се извиня задето се държах така онзи ден в съда. Не беше особено колегиално от моя страна. Като адвокат, би трябвало да си дам сметка, че си длъжен да свършиш работата си. — Тя разпери ръце пред себе си и добави: — Бих искала да помогна на Чад, ако има как.

При първия им разговор тя му се бе озъбила така, че още чуваше чаткането на челюстите й, а сега искаше да помага.

— Всичко е наред — каза той накрая. — Беше разстроена заради Робин.

— Когато гневът ми мина, си дадох сметка, че и Чад ми е приятел и че го обвинявам, без дори да съм го изслушала. Какво искаш да научиш?

По-късно, когато си припомняше този момент, Шон се упрекваше, задето веднага не се е досетил, че нещо не е наред. Само за една нощ тя се бе обърнала на сто и осемдесет градуса. Може би заради блестящите й зелени очи, заради начина, по който сложи длан на лакътя му или заради собственото му желание по-бързо да реши делото, но той изобщо не се запита какви са мотивите й изведнъж да поиска да му помогне.