Обектът на престъплението
- Автор: Еберхарт Майкъл
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обектът на престъплението». Краткое содержание книги:
Двамата адвокати станаха и започнаха да прибират нещата си.
— Преди да си тръгнем, имаш ли нужда от нещо? — попита Скот.
— Искам да ме измъкнете оттук, преди да се е случило нещо — отговори Бъргър. — Еди непрекъснато повтаряше, че онзи тип бил опасен и ако някой от двама ни се разприказвал, нямало да живее и десет минути след това. — На челото му бяха избили тежки капки пот и той ги избърса с ръкава си. — И му вярвам. Вече двама души тук, в затвора, се приближиха до мен и ми подметнаха да си затварям устата. Изпитвам ужас.
— Не се безпокой — каза Скот и се протегна над стъклената преграда, за да стисне ръката на новия си клиент. — Ако накараме Ромеро да потвърди някои неща, ще те измъкнем много скоро.
— Как ще стане това?
Скот се наведе напред и заговори тихо, сякаш издаваше някаква тайна:
— Чрез един хитър метод, наречен имунитет. Ромеро ми казва името на убиеца, а вие двамата си отивате по живо, по здраво.
Шон и Скот казаха още няколко окуражителни думи и се отправиха към изхода. Надзирателката отвори тежката врата и преди да излезе Шон, погледна още веднъж Бъргър, който се бе втренчил в тях и дишаше тежко, като човек в прединфарктно състояние. Този път ще се справи, помисли си Шон.
Глава десета
Шон напредваше с мерцедеса си по крайбрежната магистрала съвсем бавно. Върволицата от коли се забавяше при навлизането в Лагуна и се влачеше едва-едва чак до Нюпорт. Беше истински подвиг да пресечеш към пренаселения полуостров Балбоа, защото шестте ленти за движение на магистралата се вливаха в двулентовия мост над водата. Но от цялата година тази вечер беше най-лоша — щеше да се проведе ежегодният Коледен парад на лодките. Всички яхтсмени украсяваха съдовете си със светлини и обикаляха залива, като спираха от пристан на пристан, за да споделят веселието си със своите съседи. Идваха яхти и от Хънтингтън, Моро, Тибурон и Сан Диего.
Обикновено Шон предпочиташе да не остава в Нюпорт по време на парада, но днес се бе обадил на Картър Робинсън, за да си определи среща, и той му бе казал, че през следващите две седмици ще е затрупан с работа, а след това заминава извън града.
— Защо не наминеш в събота вечерта? Ще пийнем по нещо и ще поговорим — предложи Картър и Шон прие, макар и неохотно.
Бе отраснал в Нюпорт и познаваше второстепенния път към залива.
Тръгна по моста към Балбоа и след това към ферибота в Агейт. Спря на кея по залез, точно когато щяха да затворят рампата и намести колата на борда. След осем минути се оказа в южния край на полуострова.
Лидо, където живееше Картър Робинсън, беше в северния.
Когато мина по 15-а улица, намали леко и огледа старата къща, в която бе отраснал. Беше на цяла пресечка от океана и само около 100 квадратни метра, но въпреки това сега струваше близо милион. Разбира се, когато беше малък, районът се смяташе за работнически и я продадоха едва за 14 000. В Лидо или Бейшорс се намираха летните резиденции на богатите — кинозвездите и нефтените магнати от Средния Запад. Някога полуостровът беше гетото на Нюпорт. Там живееха рибарите и хората, които обслужваха баровете и ресторантите и поправяха кадилаците на заможните — хората, на които се гледаше като на слуги.
Но този стар Нюпорт сега съществуваше само на фотосите, окачени по стените на някои кръчми. Когато пазарът на недвижими имоти се бе утроил само за една нощ някъде в средата на седемдесетте, много от местните хора продадоха имотите си и се преместиха другаде, а след това вече никой не познаваше дори съседите си. „Новият Нюпорт“ — както често го наричаха малкото останали коренни жители, сега бе претъпкан с огромни резиденции, пластични хирурзи и магазини за скъпи кожи.
Картър живееше в сива дървена къща на самия бряг. Беше една от богаташките резиденции в Лидо, построена през двайсетте години от някакъв нефтен магнат от Оклахома, който прекарваше зимите в Нюпорт.
През шейсетте Картър я бе купил за 100 000 долара, а двайсет години след това струваше поне три милиона.
На вратата имаше табела: „Весела Коледа. Влизайте направо“. Шон отвори вратата и премина през натъпкания с антики вестибюл, през който се излизаше на пристана. През плъзгащата се стъклена врата се виждаше яхтата на Картър — двайсетметрова красавица с палуба от избеляло тиково дърво и сини въжета. На носа се вееше флагът на Нюпортския яхт клуб, а отдолу върху блестящия бял корпус със златни букви бе изписано името „Поко Буено“. Шон бе работил на такава яхта, за да се издържа, докато учеше в университета в Сан Диего. Все още смяташе, че онези дни са били едни от най-щастливите в живота му — едно лято дори преминаха през Панамския канал.