Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Погледът му се отнесе отново надолу към Татърсейл. Вече пресичаше бойното поле. Гарваните с грак се надигаха от пътя й и кръжаха над нея, разтревожени и уплашени. Сержантът усети, без да се обръща, спокойното присъствие на Калам до себе си.
— Кълна се в дъха на Гуглата — промърмори Уискиджак. — Според онези птици долу нашата магьосница, изглежда, е нещо ужасно.
— Не тя — каза Калам. — Това, което носи.
Уискиджак се почеса по брадата и присви очи.
— Цялата тази работа вони. Сигурни ли сте, че е необходимо?
Калам сви рамене.
— Уискиджак — каза Бързия Бен. — Те все пак ни държаха в тунелите. Мислиш ли, че Върховният маг не е могъл да се досети какво може да се случи?
Сержантът го погледна. Сори стоеше на десетина крачки от тях и не можеше да ги чуе. Уискиджак се намръщи и не отвърна нищо.
След миг тягостна тишина сержантът се обърна и се загледа към града. Последният от легионите на Морант навлизаше под арката на Западната порта. Стълбове черен дим се вдигаха иззад разбитите овъглени стени. Той знаеше нещо за историята на безмилостна вражда между Морант и градовете на доскорошния Свободен град Пейл. Оспорвани търговски маршрути и две основани на търговията сили, хванали се гуша за гуша. И повечето пъти беше надвивал Пейл. Най-сетне като че ли облечените в черна броня воини, дошли отвъд планините на запад — лицата им бяха скрити зад хитиновите забрала на шлемовете им и те си говореха с цъкания и бръмчене, — изравняваха сметката. Смътно, през грака на лешоядните птици, до ушите му достигаха риданията на мъже, жени и деца, издъхващи под вражеския меч.
— Изглежда, империята спазва думата си с Морант — промълви Бързия Бен. — Един час за клане. Не мисля, че Дужек…
— Дужек си знае заповедите — прекъсна го Уискиджак. — А и един Върховен маг е впил нокти в рамото му.
— Един час — повтори Калам. — А после ние ще почистим боклука.
— Не нашият взвод — каза Уискиджак. — Ние получихме нови заповеди.
Двамата зяпнаха сержанта си.
— Още доказателства ли ти трябват? — попита го ядосано Бързия Бен. — Те ни тикат в земята. Искат да ни…
— Престани! — сряза го Уискиджак. — Не сега. Калам, намери Фидлър. Трябват ни попълнения от морантите. Събери останалите, Бързак, и вземи Сори с теб. Ще се срещнем пред палатката на Върховния юмрук след един час.
— А ти? — попита Бързия Бен. — Ти какво ще правиш?
Сержантът долови зле прикритата молба в гласа на магьосника. Трябваше му насока, а може би потвърждение, че това, което правят, е правилно. „Късно е малко за това.“ Все пак Уискиджак изпита угризение — не можеше да даде на Бързия Бен това, от което имаше най-много нужда. Не можеше да го увери, че нещата ще тръгнат на добре. Седна уморено и загледа Пейл.
— Какво ще правя аз? Ще помисля малко, Бен. Слушах ви двамата с Калам, слушах и Малът и Фидлър, даже Тротс ми дрънка на ухото. Е, сега е мой ред. Така че ме остави на мира, магьоснико, и вземи с теб проклетото момиче.
Бързия Бен се сепна и като че ли се предаде. Нещо в думите на Уискиджак го беше разстроило — а може би всичко.
Сержантът беше твърде уморен, за да се безпокои и за това. Трябваше да обмисли новото им назначение. Ако беше религиозен човек, Уискиджак щеше да пусне кръв в Купата на Гуглата, за да призове сенките на предците си. Колкото и да не искаше да си го признае, споделяше настроенията на взвода си: някой в империята искаше смъртта на Мостоваците.
Пейл вече бе паднал и от целия този кошмар беше останал само вкусът на пепел в устата му. Очакваше ги новата им задача: легендарният град Даруджистан. Предусещаше, че много скоро ще започне нов кошмар.
Теглени от коне коли, натоварени с ранени войници, запълваха тесните проходи между палатките. От безукорния ред на малазанския лагер не беше останала и следа; въздухът трепереше от крясъците на войниците, дали глас на болката и воля на ужаса си.
Татърсейл повлече уморените си крака покрай замаяните оцелели; прекрачваше локвите кръв в коловозите, очите й пробягваха към грозната грамада крайници пред палатката на резача. Откъм петното дрипави шатри и заслони на тълпата, придружаваща войнишкия лагер, се носеха ридания — накъсан хор от хиляди гласове, звук, напомнящ със смразяваща душата горчивина, че войната винаги носи скръб.
В някой военен щаб в имперската столица Унта, на три хиляди левги оттук, някой анонимен чиновник щеше да драсне червена черта в действащия списък над Втора армия и после щеше да изпише със ситен почерк до нея: „Пейл, края на зимата, 1163 г. от Съня на Бърн“ — и да отбележи така гибелта на девет хиляди мъже и жени. За да бъдат забравени след това.