Бялата ръкавица

Тъй като някои от тях се възхищаваха от селските момичета и им подхвърляха любезни думи, благородните дами наоколо можеха с право да изпитат ревност, някои наистина ревнуваха.

Дали Мериън беше в това число?

Уви! Да. Колкото и ново да бе това чувство и незначителна причината, която го предизвика, все пак жестоко страдание избликна в сърцето й. За пръв път то бе обхванато от такава болка, защото тази беше нейната първа любов и твърде отскоро, за да познава измяна. Подобна мъка тя изпитваше за пръв път и дори не знаеше какво означава. Знаеше само причината й.

Холтспър стоеше в първия ред на зрителите — почти до кръга, в който се движеха танцьорите. Когато хубавата Бет Денси — която представляваше Девойката Мариан — се въртеше вихрено във фигурите на танца, тъмните и, искрящи в любовна възбуда цигански очи не се откъсваха от него. Този поглед не убягна от Мериън Уейд, защото беше съвсем смел и открит. Но не това причини избликналата в сърцето й болка. Горското момиче можеше целия ден да гледа Хенри Холтспър, без да събуди ревността на дамата, ако на погледа му не бе отвърнато. Но веднъж, когато Мериън погледна бързо към Холтспър, стори й се, че и той гледа момичето — че на любовта се отвръща с любов!

Странна, неусещана досега болка, подобна на отровно острие, прониза цялото й сърце и тя едва не извика. Мериън видя в селската хубавица своя съперница.

Това, че за пръв път изпитваше такава болка, не намаляваше нейната острота. Обратното, тя беше може би по-пронизваща, и от този миг — разтревожена, разтреперана и побледняла, с очи, впити в лицето на Хенри Холтспър — Мериън Уейд с трепет започна да наблюдава всяка промяна в изражението му.

Но мрачното съмнение, изникнало в сърцето й, не намери отговор веднага. Тя едва бе започнала своето зорко наблюдение, когато една случка неочаквано прекъсна танца.

Сред виковете, смеха и възгласите, които съпровождаха представлението, само няколко души, разхождащи се настрана от стария лагер, доловиха далечен, странен и необясним за тях шум. Той идваше, изглежда, някъде откъм пътя, вън от главния вход на лагера, и напомняше непрекъснато удряне на късове стомана, примесено с тропот на много коне, които не вървят по свое желание, а възседнати, се движат с ритмичната стъпка, с която преминава кавалерийски ескадрон.

Първите, които чуха това, едва имаха време да го изтълкуват, камо ли да съобщят на хората в лагера, когато до ушите им достигна друг звук, който също означаваше, че кавалерия се движи навън. Изсвири кавалерийски рог, който даваше команда „Стой!“

В същия миг тропотът от копита престана и когато последното ехо на рога замря в далечните гори, настъпи пълна тишина, нарушавана само от тихото пиукане на глухари и острото подсвиркване на коса.

Пълна тишина настъпи и в лагера. Ръкоплясканията секнаха и смехът затихна от този необикновен звук. Всички напрегнаха слух да го чуят повторно и извърнаха очи към посоката, откъдето им се стори, че идва.

Имаше нещо злокобно в това внезапно прекъсване на игрите, и то от звук неочакван, както погрешно помислиха всички; някои лица, миг преди това сияещи от радост, се помрачиха.