Бялата ръкавица
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Бялата ръкавица». Краткое содержание книги:
— Нищо подобно — извика Дороти Дейръл. — Променил е намерението си. Гледайте! Той насочва коня си към оградата. Да не би да я прескочи? Така е, бога ми! Хайде — хоп! Това се казва скок!
И хубавицата, възхитена от постижението, изпляска с малките си ръце.
Още някой се възхити от това — някой, който макар и да мълчеше, бе не по-малко развълнуван. Радостта, която заискри в очите на Мериън Уейд, щом конникът се появи, сега се разля по цялото й лице и му придаде израз на истинско тържество.
— Кой е той? — запитаха няколко гласа, когато смелият конник бе вече скочил.
— Това е той — кавалерът, за когото току-що говорехме — отвърна Уолтър и забърза да посрещне своя гост, който вече с лек галоп приближаваше към лагера.
— Черния конник, Черния конник — се изтръгна вик от тълпата; а в това време селяните вече се бяха втурнали към края на крепостния изкоп, за да посрещнат новодошлия.
— За Черния конник! Ура! — извика един глас, сякаш подканваше другите да се присъединят — и те се присъединиха. А кавалерът приближи и спря коня си сред тях.
— Поне те го познават — забеляза хубавата Дейръл, като отметна назад аристократическата си глава. — Изглежда, че е много известен! Как да се обясни това?
— Така е винаги с новите хора — каза един саркастичен благородник, застанал наблизо, — особено когато съумеят да се представят по-загадъчно. Селяните имат особена склонност към неизвестното.
Мериън мълчеше. Очите й искряха от гордост, като виждаше уважението, с което бе посрещнат героят на нейното сърце. На заядливите думи на Дороти Дейръл тя отговори само в ума си.
„Величествен и благороден! — мислеше си тя. — Ето тайната на неговата известност. О! Народът рядко греши в избора си. Той му е верен. Нищо чудно тогава, че го посреща като свой бог!“
На Мериън предстоеше още едно сладко тържество.
Любопитството на тълпата, която се бе събрала при пристигането на Черния конник, постепенно утихна. Хората се върнаха към игрите си, а някои с възхитени погледи проследиха прочутия кон, докато спря под дърветата. От чувство на деликатност, свойствено на селяните, те оставиха кавалера с неговия любезен домакин, който го водеше вече, за да го представи, както му беше обещал.
Бяха стигнали на няколко крачки от мястото, където стоеше Мериън. Тя бе обърнала лице, сякаш не подозираше кой приближава. Но сърцето й, както и шепотът на близкостоящите й казваха, че той е наблизо. Тя не смееше да се обърне към него. Страхуваше се да срещне погледа му, да не би да бъде пренебрежителен.
Но това съзнателно невнимание не можеше да продължи. Най-после тя го погледна. Погледът й се закова не върху лицето му, а върху един предмет, който ясно личеше отпред на кастрената му шапка — една бяла ръкавица!
О, радост! О, щастие! И думите не биха могли да говорят по-ясно. Залогът бе взет и запазен. Любовното предизвикателство бе прието!
Глава XVI. Любовният знак
Ръкавица, панделка или къдрица на шапката на благородник — това се срещаше често в рицарските времена и показваше, че този, който го носи, е удостоен с благоволението на някоя хубавица. Тук, ла празника, имаше много младежи, конто носеха подобни украшения, и затова никой не обърна внимание на любовния залог върху шапката на Хенри Холтспър — освен тези, за които той представляваше особен интерес.
Две жени проявиха такъв интерес, но по различни причини. Те бяха Мериън Уейд й Лора Лъвлейс. Мериън позна ръкавицата и почувствува радостна тръпка, но след миг изпита страх. Защо? Защото се боеше, че може да открият чия е. От пръв поглед Лора позна ръкавицата и разбра, че принадлежи на братовчедка й.
Тъкмо от това се страхуваше Мериън. Тя знаеше, че никой друг не ще я познае, дори и баща й. Знаеше, че добрият рицар мисли за други, по-важни неща и не би могъл да помни ръкавиците й. Не беше така с братовчедка й, която имаше тънка наблюдателност към подобни дреболии и тъкмо тук беше много вероятно да я прояви.
Опасенията на Мериън се оправдаха. От вида на Лора тя разбра, че този явен и хвърлящ се в очи знак бе забелязан от нея и тя вече мислеше за него.
— Твоята е, Мериън! — прошепна тя, като посочи шапката на кавалера, накичена с перо, и погледна нагоре по-скоро с утвърдителен, отколкото с въпросителен поглед.
— Моята?! Какво, Лора! За оная черна шапка с перо ли говориш? Какво общо имам аз с нея?
— О, Мериън, подиграваш ли се с мене! Погледни под перата… Какво виждаш там?
— Нещо като дамска ръкавица. Чудя се дали наистина е ръкавица?