Няма да се уплаша от злото
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Няма да се уплаша от злото». Краткое содержание книги:
Доктор Хедрик гледаше учудено.
— Госпожице Смит, когато ме викат за тежък случай, се старая да се заредя с всичко, което може да ми потрябва — лекарства, консумативи. Но досега не ми се беше налагало да нося червило. Нито грим.
— Защото не са ви искали, докторе. Знаете ли, в дамската тоалетна на първия етаж би трябвало да има червило в различни цветове и всякаква козметика. Би трябвало. Имаше. Една от сестрите може да ми помогне. Мини? Джини? Искам да кажа — госпожица Джерстън? Тя сигурно разбира от тези неща. („Така е, шефе, тази червена коса излиза право от шишенцето.“) „Мяу! Млъквай, котенце!“ („Не се държа като котенце, шефе. Просто се опитвам да ти помогна. Тя изглежда страхотно, въпреки отвратителната униформа.“)
— Уинифред Джерстън — каза доктор Гарсия. — Сестра, бихте ли повикали Уини? И отнесете подноса — храната изстина.
След четирийсет минути госпожица Йохан Смит бе готова да приеме гости. Косата й бе сресана, лицето — почистено и гримирано с опитни движения от червенокосата сестра; резултатът, показан в огледалото, бе одобрен, макар и неохотно, от втория глас в главата на Смит. („Щях да се справя по-добре. Но на първо време става.“)
Нагласиха леглото така, че да седне, намериха пижама, която да й отива на очите, и най-хубавото бе, че й развързаха ръцете.
Първото, което установи Йохан, бе, че ръцете й треперят. Отдаде го на вълнението и реши, че ако срещне трудности с вилицата, ще избере храна, която няма опасност да потече върху пижамата й. Освен това не беше много гладна. Навярно пак заради вълнението.
(„Спокойно, шефе. Остави храненето на мен.“)
„Но…“
(„Никакво «но». Храня това лице от години. Тялото помни, шефе. Ти говори с господата, аз ще се грижа за калориите. А сега да млъкваме, че идват.“)
— Може ли да влезем?
— Заповядайте, господа. Добро утро, Джейк. Надявам се, че си почина добре. („Подай му ръка, шефе.“)
— Спах като къпан.
— Чудесно. Аз също. — Йохан протегна лявата си ръка. — Виж, Джейк, ръцете ми са свободни!
Соломон пое ръката, поколеба се, после се наведе и докосна китката с устни. Йохан побърза да си дръпне ръката.
„Мили Боже! Какво си мисли този?“
(„Само, че си хубаво момиче, шефе, нищо повече. Което е самата истина. Шефе, по-късно трябва да поговорим за Джейк. Кажи здрасти на психиатъра.“)
— Бива ме да разчупвам леда — тъкмо казваше доктор Розентал. — Мога ли да вляза, госпожице Смит?
— Но разбира се. Някой трябва да увери останалите господа, че не ми хлопа дъската, и разчитам това да сте вие, докторе.
Психиатърът я дари с топла усмивка.
— Молба, която не мога да отхвърля. Ще ви призная, че бележите забележителен напредък от вчера. Изглеждате великолепно… госпожице Смит.
Йохан се усмихна и му подаде ръка. Доктор Розентал се поклони и я целуна — не припряното, притеснено докосване с устни на Соломон, а топла и чувствена целувка. Йохан усети, че по ръката й преминават тръпки. „Ей, какво беше това?“ („Шефе, внимавай с този. Той е вълк, познавам тази порода.“)
Когато се изправи, Розентал задържа ръката й малко по-дълго, отколкото бе необходимо, усмихна се отново и едва тогава отстъпи назад. Йохан понечи да го попита дали така се отнася с всички свои пациенти, но се отказа. Чувстваше се малко обидена, че другите двама доктори продължаваха да се държат на дистанция от нея. Йони Шмит се бе родил във време и на място, където не беше прието да се целува ръка на жена, Йохан Смит никога не бе прибягвал до подобен поздрав, а госпожица Йохан Смит тъкмо откриваше, че този глупав обичай започва да й допада.
Спаси я глас откъм вратата.
— Може ли вече да сервираме, госпожице Смит?
— Кънингам! Радвам се да те видя. Да, поднеси закуската. — Йохан се зачуди кой ли е дал разпореждане закуската да е официална.
Икономът втренчи поглед над главата й и гласът му леко потрепна:
— Благодаря, госпожице.
Йохан го погледна учудено, изненадана от маниерите му. „Бедният човек е изплашен до смърт!“ („Разбира се, шефе, защо не го успокоиш?“)
— Кънингам, първо ела по-близо.
— Да, госпожице. — Икономът пристъпи неуверено към нея и спря на няколко крачки.
— По-близо. Погледни ме. Право в мен, не извъртай очи. Кънингам, зная, че външният ми вид те шокира. Така ли е?
Кънингам преглътна и адамовата му ябълка подскочи.
— О, хайде! Разбира се, че е така. Но помисли си само какво ми е на мен. До вчера дори не знаех, че съм жена. Ще трябва да свикна с това, ти също. Само не забравяй едно: отвътре си оставам същият своенравен заядлив и опак разбойник, който те нае за личен слуга преди деветнайсет години. Ще продължавам да очаквам от теб вярна служба, да го приемам за нещо естествено и да пропускам дребни любезности от типа на „благодаря“. Разбрахме ли се?