Няма да се уплаша от злото
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Няма да се уплаша от злото». Краткое содержание книги:
— Готова е да го удари на живот — увери го доктор Розентал.
— Така пише и в хороскопа. Госпожице Смит, ако желаете, можем да продължим нашия разговор. Преди закуска обсъдих с господин Соломон това, което смятам да ви кажа, и той в голяма степен е съгласен с мен. Възнамерявам да се оттегля от вашия случай.
— О, доктор Хедрик! Не!
— Да. Мила госпожице, не бива да ми се сърдите. Вие се подобрявате с всеки ден. Вярно е, че все още сте слаба и се нуждаете от грижи. Не ви изоставям напълно, просто ви предавам на доктор Гарсия.
Тя погледна Гарсия, който кимна.
— Няма за какво да се безпокоите, госпожице Смит.
— Но… доктор Хедрик, нали ще наминавате да ме видите?
— С най-голямо удоволствие. Боя се, че няма да е скоро. Виждате ли, предстои ми нова трансплантация, която повдига много интересни въпроси. Радикална операция, сърце и бели дробове. Преди да се събудите, ми се обадиха, че са готови да започнат, и ме помолиха да им окажа помощ. След като разговарях с доктор Гарсия и господин Соломон, им позвъних, за да потвърдя участието си. — Той вметна една припряна усмивка. — Така че, ако ме извините, време е да си тръгвам.
Йохан въздъхна и протегна ръка.
— Щом се налага.
Хедрик внимателно пое пръстите й и доближи устни до китката й.
— Няма ли първо да я измиеш, колега? — подхвърли лениво доктор Розентал.
— Върви по дяволите, Рози! — тросна се Хедрик и целуна протегнатата ръка. На Йохан й се стори, че задържа устни два пъти повече време от Розентал, отново почувства странните тръпки, които пълзяха нагоре по кожата, и необяснимо усещане в гърдите. „Да — помисли си, — ако си жена, това е добрият начин да те поздравяват мъжете.“
(„Сваляш ли го, шефе?“) „Юнис!“ („Закачам се, шефе. Сега сме като Сиамските близнаци и трябва да сме искрени един с друг. Преди години ти се щеше да свалиш мен. Но не можа. Знаеше, че го искаш, аз също, само дето никога не сме го обсъждали. Ето че и сега не можеш. Но виж, би могла да свалиш него, стига да пожелаеш… и това ще е най-добрият начин да му благодариш. Само че внимавай, миличък. Направи го тук, не някъде, където могат да ви сгащят. Жена му е ревнива, има всички признаци.“) „Юнис, не смятам да обсъждам подобна нелепа идея с теб! Изненадваш ме. Ти си чудесно момиче — и не забравяй, че си омъжена.“ („Грешка, приятелю. Не съм омъжена. «Докато смъртта ни раздели», забрави ли, че си има граница? Сега съм само призрак. Което ми напомня нещо. За моя съпруг, поправка, за моя вдовец, Джо Бранка. Трябва да поговорим и за него. Докторът си тръгва. Навлажни устни и му се усмихни, ако си решила какво ще правиш с него.“)
Госпожица Смит облиза устни и се усмихна.
— Довиждане, докторе, но не и сбогом. Елате да ме видите при първа възможност. — („Учиш се, мила, напредваш.“)
— Госпожице Смит… — почна доктор Гарсия.
— Да, докторе?
— Ако сте готова, ще повикам сестрите да свалят и останалите ремъци, както и някои други неща, за които споменах одеве. Ако желаете, мога да ви поставя упойка. Бих препоръчал да е местна и отново да нагласим параван, за да не гледате какво става. А през това време можем да ви пуснем някоя книга на проектора, или музика.
— Музика ще е добре. Не ми се чете. Добре, нека е с местна упойка. Или без — болката не ме плаши.
Около час я развличаха с богата колекция от неувяхващи хитове — от класически рок, към който така и не бе привикнала, до популярна музика от времето преди да се е родил Йохан. През това време тя се наслаждаваше на нежните, внимателни докосвания на сестрите. Не само че беше чудесно да разполагаш с истинско тяло след седмици на парализа от шията надолу (плюс страховете да останеш завинаги като цвете в саксия), но освен това тялото й възприемаше всичко с необичайна, вероятно забравена острота — дори само да я докосват бе истинско удоволствие.
Нищо общо с развалината, която бе обитавала доскоро. През последните десет-петнайсет години единственото достойнство на старата обвивка бе, че все още функционира. Беше като оня форд модел Т, пета ръка, който Йохан и няколко негови приятели бяха купили за смешната сума от седемдесет долара в Балтимор, за да прекосят континента — без светлини и спирачки (вместо тях използваха задната скорост), без шофьорски книжки (нечувано), без инструменти, без нищо. Но грозната бракма бе издържала, кюфкайки с трите си цилиндъра (понякога и по малко), с максимална скорост от петдесетина километра в час. На няколко пъти се налагаше да спират и да заливат с вода прегрелите гуми.
На един черен път в Мисисипи таратайката се задави и изгасна, бълваше облаци от двигателя. Йони успя да я поправи: смени изгорялата гарнитура с тоалетна хартия, пристегната с жица… и след като се изредиха по няколко пъти на манивелата, моторът изрева уморено и се пробуди.