Вечна любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Желева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Вечна любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Рейдж е най-страховитият боец в Братството, а също и най-сексапилният. Излъчването му на филмова звезда му е спечелило прякора „Холивуд“. Но зад привлекателната му външност се крие чудовище. При силен гняв, болка или неудовлетвореност Рейдж приема формата на смъртоносно създание, което той не е в състояние да контролира и всеки, намиращ се около него в този момент, е изложен на истинска опасност…
Мери Лус се озовава в света на вампирите случайно. Застигната от коварна болест, която изпива живота й, тя не търси любовта. Но Рейдж успява да събуди у нея неудържима страст и тя се превръща в единственото същество, което е способно да укроти звяра в него. За да я задържи до себе си и да я спаси от болестта, той е готов на отчаяни жертви. А в това време враговете им стягат обръча си около тях…
Настъпи дълго мълчание.
- Господи... Съжалявам. Не знаех. Нямах представа...
- Да, нали... - Наистина трябваше да сложи край на този разговор. - Виж, трябва да затварям. Ще говорим по-късно.
- Не, почакай, Рейдж...
Рейдж изключи телефона си и спря отстрани на шосето. Огледа се и видя, че се намира насред пустошта. Наоколо нямаше нищо освен гора. Опря чело на кормилото.
В главата му изникна образът на Мери. И осъзна, че е забравил да изтрие спомена за себе си от съзнанието й.
Забравил? Да, бе. Не беше го направил, защото искаше да я види отново. Искаше тя да го помни.
О, Господи... Това беше лошо. Много лошо.
14
Мери се обърна в леглото и изрита завивките. Полузаспала, разпери крака в опит да се охлади.
По дяволите, дали не беше оставила климатика на прекалено висока температура...
В главата й се породи ужасно подозрение. Съзнанието й започна да се избистря, а страхът й да нараства. Имаше треска - нещо характерно за болните от левкемия. Придружена с нощно изпотяване.
О, по дяволите... Познаваше това чувство прекалено добре – зачервяването на кожата, сухата горещина, болките в ставите. Часовникът показваше 4:18 след полунощ. Точно по това време, когато беше болна, се повишаваше температурата й.
Протегна ръка нагоре и отвори прозореца над леглото. Студеният въздух прие поканата й и се втурна вътре - охлади я, успокои я. Треската си отиде скоро след това, отзвучаването й беше придружено с обилно изпотяване.
Може би просто беше настинала. Хората с нейната диагноза страдаха и от обикновени заболявания като всички други. Наистина.
Нямаше значение дали това е някакъв вид вирус, или повторна атака на левкемията - и в двата случая нямаше да може отново да заспи. Тъй като беше по тениска и боксерки, се наметна с халат и слезе на долния етаж. Докато вървеше към кухнята, запали осветлението навсякъде - така че и най-тъмните ъгълчета на къщата да бъдат осветени.
Отиде направо при кафе - машината. Щеше да бъде по-добре да отговори на няколко служебни имейла и да се приготви за дългия уикенд за Деня на Колумб, отколкото да лежи в леглото и да брои часовете до срещата й с доктор Делакроче. Оставаха пет часа и половина, между другото.
Господи, не обичаше да чака.
Наля вода в кафе - машината „Крунс" и затърси в шкафа бурканчето с кафе. То беше почти празно, затова извади скрити те си запаси и...
Не беше сама.
Наведе се напред и надникна през прозореца над мивката. Навън беше още тъмно и тя не видя нищо, затова отиде до кухненската врата и натисна ключа за външното осветление.
- Мили Боже!
Видя огромна черна сянка от другата страна на стъклото. Понечи да се втурне за телефона си, но се спря, като видя руса коса.
Хал вдигна ръка за поздрав.
- Здравей. - Гласът му долиташе приглушен от стъклената преграда.
Мери обгърна е ръце тялото си.
- Какво правиш тук?
Той сви широките си рамене.
- Исках да те видя.
- Защо? И защо сега?
Повторно свиване на раменете.
- Идеята ми се стори добра.
- Да не си луд?
- Да.
Тя едва сдържа усмивката си. Но после се сети, че няма съседи наблизо, а той бе едва ли не с размерите на къщата й.
- Как ме откри? - Може би Бела му беше казала къде живее.
- Може ли да вляза? Или може би ти ще излезеш навън, ако така ще се чувстваш по-спокойна?
- Хал, четири и половина сутринта е.
- Знам. Но ти не спиш, аз също.
Господи, беше толкова огромен в черните кожени дрехи! И тъй - като лицето му оставаше в сянка, бе по-скоро застрашителен отколкото красив.
А тя обмисляше дали да отвори вратата? Очевидно също беше луда.
- Виж, Хал, не мисля, че идеята е добра.
Той я гледаше втренчено през стъклото.
- Може би просто ще си поговорим тогава?
Мери го гледаше втренчено, онемяла от изненада. Беше готов да остане отвън, като престъпник, само за да могат да си побъбрят?
- Хал, не се обиждай, но има поне стотина жени в тази част на града, които биха те пуснали не само в дома си, но и в леглото си. Защо не отидеш да намериш някоя от тях и не ме оставиш на мира?
- Искам теб.
Не можеше да разгадае изражението на очите му заради мрака. Но в гласа му звучаха искрени нотки.
В последвалата дълга пауза тя се опита да убеди сама себе си че той трябва да остане отвън.
- Мери, ако исках да те нараня, бих могъл да го направя само за секунда. Можеш да заключиш всички врати и прозорци и аз пак ще успея да се промъкна вътре. Искам само... да си поговорим още малко.