Вечна любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Желева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Вечна любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Рейдж е най-страховитият боец в Братството, а също и най-сексапилният. Излъчването му на филмова звезда му е спечелило прякора „Холивуд“. Но зад привлекателната му външност се крие чудовище. При силен гняв, болка или неудовлетвореност Рейдж приема формата на смъртоносно създание, което той не е в състояние да контролира и всеки, намиращ се около него в този момент, е изложен на истинска опасност…
Мери Лус се озовава в света на вампирите случайно. Застигната от коварна болест, която изпива живота й, тя не търси любовта. Но Рейдж успява да събуди у нея неудържима страст и тя се превръща в единственото същество, което е способно да укроти звяра в него. За да я задържи до себе си и да я спаси от болестта, той е готов на отчаяни жертви. А в това време враговете им стягат обръча си около тях…
- Никога не съм искала да се занимавам е нещо друго. - Отлично избегна директния отговор.
- Защо тогава си се отказала?
- Животът ми се промени.
Слава Богу, не започна да я разпитва за това.
- Харесваше ли ти да работиш с деца в затруднено положение?
- Те не са... Не можеш да говориш така за тях.
- Съжалявам - каза той и разкаянието му беше очевидно.
Искреността, която се долавяше в гласа му, стопи резервираността й - нещо, което комплиментите и усмивките не биха могли да сторят.
- Тези деца са просто различни. Възприемат света по друг ничии. „Нормален" е синоним на „обикновен" и „често срещни", но нормата не е непременно единственият начин да се живее... - Тя млъкна, защото забеляза, че е затворил очи. - Отегчавам ли те?
Той повдигна леко клепачи.
- Обожавам да те слушам как говориш.
Мери потисна възклицанието, което напираше в гърлото й. Очите му бяха ярки като неонова реклама, блестяха.
Вероятно носи контактни лещи, помисли си тя. Очите на хората просто нямаха такъв цвят.
- Различието не те тревожи, нали? - попита той тихо.
- Не.
- Това е добре.
Не знаеше точно защо, но му се усмихна.
- Прав бях - прошепна той.
- За какво?
- Прекрасна си, когато се усмихваш. Мери извърна очи.
- Какво има?
- Моля те, не ми демонстрирай чара си. Предпочитам разговорите за незначителни неща.
- Искрен съм, не те лаская. Питай братята ми. Каквото мисля, това и казвам.
Имало и други като него? Господи, семейството им вероятно беше като онези, които изобразяват по коледните картички.
- Колко братя имаш?
- Петима. Сега. Изгубихме един. - Отпи дълга глътка от водата - като че ли не искаше тя да види очите му в този момент,
- Моите съболезнования каза Мери тихо.
- Благодаря. Случи се съвсем скоро. Той болезнено ми липсва.
Сервитьорката спря до масата им с тежък поднос в ръце. Постави цяла редица чинии пред Хал, а пред Мери - поръчана от нея салата. И се забави, за да му даде възможност да й благодари.
Той започна с пилешките гърди „Алфредо". Заби вилицата си в купчината фетучини, завъртя я и я поднесе към устата си. Задъвка замислено и добави малко сол. След това опита нарязаната пържола. Поръси я с черен пипер. Накрая взе чийзбургера. Канеше се да отхапе, но смръщи вежди и го остави обратно. Отряза една хапка с ножа и я поднесе към устата си с вилица. Хранеше се изискано, като джентълмен. Едва ли не предвзето. Неочаквано спря поглед върху нея.
- Какво?
- Съжалявам, аз, ъ - ъ... - Тя започна да рови из салатата си, но скоро отново го загледа как се храни.
- Ако ме погледаш още малко така втренчено, ще се изчервя - каза провлечено той.
- Съжалявам.
- А аз, не. Харесва ми да усещам погледа ти.
Тялото на Мери се събуди за живот. И тя отговори на думите му с невиждана грация - изтърва в скута си пържено кубче хляб.
- И какво по-точно гледаш? - попита той. Тя попи петното със сал-фетката си.
- Наблюдавам как се храниш. Имаш добри маниери.
- Храната трябва да доставя удоволствие.
Мери се запита на какво ли друго се наслаждава по този начин. Бавно. Цялостно. Господи, можеше само да си представи какъв любовен живот има. Сигурно беше удивителен в леглото. Това огромно тяло, златистата му кожа, тези дълги изящни пръсти...
Гърлото на Мери изведнъж пресъхна и тя протегна ръка към чашата с вода.
- Винаги ли ядеш... толкова много?
- Всъщност в момента имам проблеми със стомаха. За мен това е лека закуска. - Той отново поръси макароните със сол. - И така, някога си работила с деца, страдащи от аутизъм, а сега си в адвокатска кантора. Но какъв друг начин прекарваш времето си? Хобита? Интереси?
- Обичам да готвя.
- Така ли? А аз обичам да похапвам.
Ти смръщи вежди, опитваше да не си го представя седнал до масата в кухнята й.
- Отново си раздразнена.
Тя махна с ръка.
- Не съм.
- Напротив. Не ти харесва идеята да сготвиш нещо за мен, нали?
Непринудената му искреност я навеждаше на мисълта, че би могла да му каже всичко и че той ще отговори точно онова, което чувства и мисли. Независимо дали е добро или лошо.
- Хал, имаш ли филтър между мозъка и устата си?