Пробудена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Желева
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Пробудена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Зейдист, бивш кръвен роб, носи белезите на минало, изпълнено със страдания и унижения. Прочут с неукротимата си ярост и злокобни дела, той буди страх както у хората, така и у вампирите. Гневът е единственият му спътник, а ужасът — неговата стихия. До момента, в който спасява една красива жена от смъртоносното Общество на лесърите.
Бела е мигновено запленена от кипящата сила на Зейдист. Но докато страстта им един към друг нараства, жаждата за отмъщение на Зейдист над мъчителите на Бела го довежда до ръба на лудостта. Сега Бела трябва да помогне на своя любим да излекува раните от своето изтерзано минало и да намери бъдеще с нея…
Джон остана да стои на прага. Зад импозантно френско бюро, което
бе прекалено красиво и малко за него, седеше огромен мъжага, чиито
рамене бяха по-широки от тези на Тор. Косата му бе дълга, черна и права.
А лицето… Чертите му бяха силни и твърди, и сякаш казваха: «Не се
бъзикай с мен!». Очилата тип маска му придаваха вид на жесток човек.
— Джон? — подкани го Тор.
Джон отиде до него и дори се скри малко зад гърба му. Да, така би
постъпил само страхливец, обаче той никога преди в живота си не се бе
чувствал по-нищожен. Като гледаше този огромен и могъщ вампир зад
бюрото, се чувстваше така, сякаш не съществуваше.
Кралят се размърда и се наведе над бюрото.
— Ела тук, синко — говореше тихо и с акцент, буквата «р» бе леко
провлечена.
— Хайде — побутна го Тор, след като той не помръдна. — Всичко е
наред.
Джон се запрепъва и прекоси стаята без абсолютно никакъв финес.
Спря пред бюрото, сякаш то бе скала, изпречила се на пътя му.
Кралят се надигна. И когато се изправи в целия си ръст, изглеждаше
висок колкото офис сграда. Вероятно бе висок повече от два метра, а
черните кожени дрехи, с които бе облечен, го правеха да изглежда още
по-едър.
— Ела тук, отзад.
Джон хвърли поглед през рамо, за да се увери, че Тор още е в стаята.
— Всичко е наред, синко — каза кралят. — Няма да те нараня.
Джон отново пристъпи напред. Сърцето му пърхаше в гърдите като
това на уплашено птиче. Вдигна глава и погледна нагоре. Кралят му
подаде ръка. Вътрешната й страна от китката до лакътя бе покрита с
татуировки. Фигурите бяха точно като онези, които Джон виждаше в
сънищата си и бе изобразил върху гривната, която носеше…
— Аз съм Рот — каза мъжът. — Искаш ли да стиснеш ръката ми, синко?
«О, да.» Джон подаде ръка, като едва ли не очакваше костите му да
бъдат счупени. Но вместо зова почувства само топлина при докосването.
— Името, което е изписано върху гривната ти, е Терър — каза Рот. —С него ли искаш да те наричаме, или Джон?
Момчето изпадна в паника и отново погледна Тор. Не бе сигурно
какво иска, а не знаеше как да обясни това на краля.
— Спокойно, синко — Рот тихо се засмя. — Можеш да решиш и по-
късно.
Изведнъж кралят наклони глава към рамото си — сякаш бе дочул
нещо навън, в коридора. Също толкова неочаквано, усмивка разтегли
твърдо стиснатите му устни и на лицето му се изписаха почит и
благоговение.
— Лийлан — каза тихо и нежно като въздишка.
— Съжалявам, че закъснях — гласът на жената бе гърлен и прекрасен.
— Двете с Мери сме много разтревожени за Бела. Опитваме се да
измислим начин да й помогнем.
— Ще намерите. Ела да се запознаеш с Джон.
Той се обърна към вратата и видя жена…
Изведнъж полезрението му бе изпълнено от бяла светлина, която
просто изтри всичко друго. Беше като да те заслепи халогенен лъч. Той
премигваше и премигваше… После, насред тази ярка безкрайност, видя
отново жената. Бе тъмнокоса, а очите й му напомняха за някого, когото бе
обичал… Не, не му напомняха… Нейните очи бяха тези на неговата…
Какво? Неговата какво?
Джон се олюля. И чу гласове, които му говореха сякаш някъде много
отдалеч.
Вътре в себе си, дълбоко в сърцето си, почувства как сякаш се
разделя на две. Губеше я… Губеше тъмнокосата жена… Той беше…
Усети как отваря уста и се опитва да проговори, но го разтърсиха
спазми, които преминаха през крехкото му тяло. Краката му вече не го
държаха и той се строполи на пода.
Зейдист знаеше, че е време да извади Бела от ваната. Бе в нея вече
почти час и кожата й започваше да се набръчква. Погледна през
повърхността на водата към хавлията, която непрекъснато трябваше да
придържа върху тялото й.
По дяволите… Да я извади с полепнала по нея мокра хавлия, щеше да
се окаже доста сложно.
Направи гримаса, протегна ръка и дръпна хавлията.
Извърна бързо поглед и захвърли мокрото нещо на пода, грабна суха
хавлия и я остави до ваната. Стисна зъби, наведе се напред, пъхна ръце
под водата и се опита да подхване тялото й. И погледът му се спря право
на гърдите й.
«О, Боже…» Бяха съвършени. Бели като сметана, с малки розови
връхчета. Водата флиртуваше със зърната й, целуваше ги и влагата ги
караше да блестят.
Затвори очи, извади ръце от ваната и седна на пети. Когато бе готов
отново да опита, фокусира поглед в стената отсреща и се наведе напред…
Само за да почувства остра пробождаща болка в хълбоците. Сведе поглед
надолу смутен.