Пробудена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Желева
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Пробудена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Зейдист, бивш кръвен роб, носи белезите на минало, изпълнено със страдания и унижения. Прочут с неукротимата си ярост и злокобни дела, той буди страх както у хората, така и у вампирите. Гневът е единственият му спътник, а ужасът — неговата стихия. До момента, в който спасява една красива жена от смъртоносното Общество на лесърите.
Бела е мигновено запленена от кипящата сила на Зейдист. Но докато страстта им един към друг нараства, жаждата за отмъщение на Зейдист над мъчителите на Бела го довежда до ръба на лудостта. Сега Бела трябва да помогне на своя любим да излекува раните от своето изтерзано минало и да намери бъдеще с нея…
си бяха животни. Оттам идваха инстинктите им, които дори най-високо
развитият мозък не можеше да преодолее.
Добре бе, че все още не бе стигнал дъното на бездната. Бе привлечен
от Бела и я желаеше, но все още не бе обхванат от дълбоката обсебеност, която бе предвестникът на обвързването. Не бе доловил излъчващата се
специфична миризма при Зи, така че може би имаше надежда.
И двамата трябваше да стоят настрана от Бела. Вероятно заради
агресивната си природа воините се обвързваха бързо и силно. Оставаше да
се надяват, че тя ще си тръгне скоро и ще се върне при семейството си, където й бе мястото.
Отдръпна ръката си от бравата и излезе от стаята. Като зомби слезе
на долния стаж и излезе във вътрешния двор. Искаше студеният въздух да
му подейства като плесница и да го отрезви. Обаче той само накара
кожата му да настръхне.
Канеше се да пуши червен дим, когато забеляза, че фордът, с който
Зи бе довел Бела, е паркиран пред къщата. Двигателят му все още
работеше, забравен заради разигралата се драма.
Да, не от такава скулптура се нуждаеха за украшение на моравата си.
Само Господ знаеше какво проследяващо устройство се криеше вътре.
Седна зад волана и потегли.
>9.
Джон излезе от подземния тунел и веднага бе заслепен от ярката
светлина. После очите му привикнаха. «О, мили Боже! Красиво е.»
Просторното фоайе бе пъстро и живо като дъждовна дъга, цветовете
бяха толкова много, че ретините му не можеха да възприемат всички. От
зелено — червените мраморни колони до мозаечния под, който имаше
хиляди нюанси, и листата от злато, които бяха навсякъде…
«Боже, Микеланджело, погледни само този таван.» Три стажа по-
нагоре изображенията на ангели, облаци и воини, възседнали мощни коне, покриваха пространство, както му се струваше, с размерите на футболно
игрище. А имаше и още… Целият втори етаж бе опасан от балкон, чийто
парапет бе позлатен. Перилата на огромното стълбище бяха не по-малко
впечатляващо украсени.
Пропорциите на това вътрешно пространство бяха съвършени.
Цветовете — пищни. Творбите — величествени и поразителни. Не, това
тук не бе като сградите, строени от Доналд Тръмп за отдаване под наем на
богатите от висшата класа. Дори Джон, който не знаеше абсолютно нищо
за стила, имаше чувството, че вижда нещо истинско. Човекът, построил
това имение и погрижил се за вътрешния дизайн, е познавал работата си и
е разполагал с пари да купува само най-доброто. Бил е истински
аристократ.
— Страхотно е, нали? Брат ми Ди е построил това място през 1914 —Тор постави ръце на хълбоците си и се огледа, после прочисти гърлото си.
— Да, вкусът му бе легендарен. Най-доброто от най-доброто — така бе
винаги при него.
Джон изгледа внимателно Тор. Никога преди не го бе чувал да говори
с такъв тон. С такава тъга…
Тор се усмихна и побутна Джон по рамото, подканвайки го да върви.
— Не ме гледай така. Чувствам се като обелена наденичка — гол и
беззащитен, когато срещна този твой поглед.
Тръгнаха към втория стаж по тъмночервената пътека, която бе
толкова дебела, че все едно стъпваха върху дюшек. Като стигна горе, Джон погледна през балкона, за да види целия дизайн на пода във
фоайето. Мозайката се сливаше и образуваше зрелищна картина —разцъфнало плодно дръвче.
— Ябълките имат важна роля в нашите ритуали — каза Тор. — или
поне когато ги и изпълняваме. Което не правим много често напоследък.
Рот вече е определил датата на церемонията за зимното слънцестоене, която ще се проведе за първи път от стотина години насам.
«По това работи Уелси, нали?», попита Джон с помощта на езика на
знаците.
— Да. Тя трябва да свърши по-голямата част от работата по
подготовката. Нашата раса гори от нетърпение да поднови ритуала.
Крайно време беше.
Джон не можеше да откъсне поглед от това великолепие и Тор, който
забеляза това, каза:
— Синко? Рот ни чака.
Джон кимна и го последва. Прекосиха площадката и стигнаха до
двойна врата, на която имаше печат. Тор бе вдигнал ръка да почука, но
вратата се отвори и разкри онова, което се криеше зад нея. Странно, от
другата страна нямаше никого. Как се бе отворила вратата?
Джон надникна вътре. Стаята бе боядисана в синия цвят на метличина
и му напомняше картина от историческа книга. Стилът, в който бе
обзаведена, бе френски, нали? С всичките тези завъртулки, дрънкулки и
мебели…
На Джон изведнъж му стана трудно да преглъща.
— Господарю — каза Тор, поклони се и пристъпи напред.