Песента на Тъмния ангел

— Искам да си поговорим за смъртта на съпругата ти — започна Корбет, без да увърта, от което притеснението на Форбър само се увеличи. — Името й беше Амилия, нали?

— Да — прошепна пекарят.

— От колко време бяхте женени?

— От шест години. Тя беше с десет години по-млада от мен — очите на мъжа се напълниха със сълзи. — Беше много красива, сър Хю — погледът му пробяга из празната зала. — За съжаление, така и не се почувства в Хънстън като у дома си.

— Откъде беше родом?

— От Бишопс Лин. Някога ходех там, за да си купувам брашно от баща й, който е мелничар. Моминското й име беше Кълпепър.

Корбет извърна поглед. Един мелничар в град като Бишопс Лин трябваше да е доста богат. Защо тогава беше позволил на дъщеря си да се омъжи за обикновен селски пекар?

— Амилия се беше забъркала в някакъв скандал — избъбри Форбър, сякаш беше прочел мислите му. — Забременя, но детето й умря.

— И ти поиска ръката й, така ли?

— Да, да, точно така. И баща й с радост ми я даде. Освен това й осигури богата зестра, а Амилия не се възпротиви. Отначало бракът ни беше щастлив, но преди около осемнайсет месеца… — пекарят прокара пръсти през изтъняващата си коса.

— Да, мисля, че толкова бяха… Та преди около осемнайсет месеца съпругата ми посърна и се затвори в себе си. Започна да излиза на дълги разходки из пустошта. Понякога тръгваше пеша, друг път яхваше коня. Аз естествено възразявах, но тя казваше, че селяните не я харесвали и че трябвало да се махне.

— Имаш ли представа къде точно е ходела?

— Мисля, че понякога ходеше до манастира „Кръст Господен“.

— Нямаше ли приятели?

— Всъщност не. По време на празник се опитваше да се присъедини към останалите жени на селската мера, но те не й обръщаха внимание. Същото се случваше и когато отидеше на църква — Форбър облиза пресъхналите си устни. — Амилия казваше, че селяните се държали грубо с нея.

— А със свещеника срещаше ли се?

— Да, видяха се два пъти. Тя обаче не харесваше отец Августин. Казваше, че е студен човек.

Корбет кимна с разбиране.

— Да поговорим за вечерта, когато съпругата ти беше убита.

Пекарят потри лицето си с ръце.

— Амилия беше доста разстроена — отвърна той бавно. — Точно преди залез-слънце оседла коня и каза, че ще се разходи из пустошта — гласът на Форбър потръпна. — После конят се върна сам и аз излязох с чираците си навън, за да потърсим жена ми. Намерихме я увиснала на бесилката. Въжето около врата й беше обилно намазано с катран. Господ ми е свидетел, че навън беше тъмно като в рог, така че ако не беше бялото й лице, можеше изобщо да не я видим. Пръв я съзря един от чираците ми. Аз обаче наредих никой да не се приближава до нея. Не можех да повярвам, че е мъртва.