Песента на Тъмния ангел
- Автор: Догерти Пол
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Песента на Тъмния ангел». Краткое содержание книги:
— Няма страшно — усмихна се той на Корбет, когато най-после приключи. — Само няколко синини по гърдите и краката. Така или иначе, затворникът ще оживее и ще може да се изправи пред съда.
— Селяните убиха майка ми! — промърмори Гилбърт.
— Те пък казват, че ти си убил момичето — отвърна кралският пратеник тихо.
Селдич се изправи на крака.
— Ще те изчакам отвън, сър Хю.
Корбет кимна, седна на столчето и изчака докторът да затвори вратата след себе си.
— Погледни ме, Гилбърт! — нареди той.
Младежът вдигна едрото си, подпухнало лице и потърка неспокойните си, воднисти очи. Възможно ли беше, запита се Корбет, този непохватен и донякъде глуповат момък да хване и да убие пъргавата като сърна Марина? Той затвори очи — за миг му беше хрумнала някаква идея, която обаче не успя да се задържи в съзнанието му и угасна като слаб пламък. Дали не беше нещо, свързано с факта, че девойката е била намерена сред пустошта? Кралският пратеник се взря в ръцете си. Да, точно така! Марина е била местно момиче. Познавала е района добре. Ако е била в опасност, защо не се е опитала да се върне в Убежището? А може би девойката не се е била върнала в селото, за да се срещне с баща си, ами с някого от имението? Игуменката и отец Августин със сигурност бяха прекарали онази вечер в Мортлейк. Селдич се беше присъединил към тях късно. Някой обаче е можел да се измъкне навън, възползвайки се от подземните тунели, за които беше споменал Кечпоул.
— Не съм убивал момичето — промърмори Гилбърт.
Корбет посочи към драскотините по ръцете и лицето на младежа.
— Откъде са тези рани?
— Трънаците ме издраскаха, докато бягах.
— А какво ще кажеш за кехлибарената огърлица, намерена в дома ти?
Гилбърт решително тръсна глава, след което впери немигащ поглед в кралския пратеник.
— Никога не бих сторил зло на Марина. Гилбърт обича Марина. Гилбърт искаше само да гали копринените й коси.
Кралският пратеник се взря в младия мъж. „Ти не си убиец — реши той. — Ти си просто маша в нечии чужди ръце.“
— Гилбърт, огърлицата е била намерена в къщата ти.
— Някой я е подхвърлил.
— Освен това Марина е отказала да се срещне с теб.
— Не е вярно.
Корбет незабавно наостри уши.
— Какво?
Младежът се усмихна така лукаво, че се наложи кралският пратеник да се ощипе. А може би Гилбърт беше по-умен и хитър, отколкото той си беше представял?
— Значи двамата с Марина се видяхте, така ли?
— Да, два пъти. Край стария дъб сред пустошта. После аз занесох нещо там. Когато бяхме малки, често си играехме на онова място. Аз, Марина и Бланш.
— Бланш ли? Дъщерята на съдебния пристав?
— Да, същата — изведнъж Гилбърт сграбчи Корбет за коляното. — Защо селяните убиха мама? Тя наистина ли е мъртва? Ще отиде ли на небето?
Кралският пратеник внимателно отмести ръката на младежа и усети колко е слаба и отпусната.
— Добре ли си, Гилбърт? — попита той.
— Мама ще отиде ли на небето?
— Да, разбира се, но кажи ми, Гилбърт — ранен ли си? Ръцете ти ми се виждат много слаби…
— Винаги са били такива — отвърна младият мъж. — Мама казваше, че било заради начина, по който съм се родил. Истината е, че не съм толкова силен, колкото изглеждам. Затова Марина ми вярваше — Гилбърт се изправи и се усмихна. — Затова занесох онзи пакет при стария дъб.
— Какъв пакет? — попита Корбет.
— Е, не беше точно пакет; беше по-скоро писмо, малък свитък. Един пътуващ търговец го донесе от Бишопс Лин. Отгоре му беше написано името на Марина и затова аз всеки ден го носех до стария дъб. Но Марина така и не дойде — той се усмихна. — Когато отидох до Убежището обаче, говорих с нея. Нищо че не ме пуснаха да вляза. Казах й, че имам подарък за нея.
Долната челюст на Гилбърт се отпусна. Корбет се огледа из стаята и видя, че в единия ъгъл има кана с вино. Той напълни една очукана чаша и я пъхна в ръцете на затворника.
Гилбърт отпи от виното и продължи:
— Тогава Марина дойде при дъба и аз й го дадох.