Вината в нашите звезди
- Автор: Грийн Джон
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт-България
- ISBN: 978-954-270-826-1
- Переводчик: Анна Стоева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Вината в нашите звезди». Краткое содержание книги:
Мъдър, дързък и суров, „Вината в нашите звезди“ на Джон Грийн е труден за преглъщане роман за смешното и трагичното в това да си влюбен и… на крачка от смъртта.
— Липсваше ми — каза Огъстъс.
Гласът ми прозвуча доста по-глухо, отколкото ми се искаше, когато казах:
— Благодаря ти, че не настояваше да ме видиш, когато изглеждах ужасно.
— Честно казано, и сега изглеждаш доста зле.
— Ти също ми липсваше — засмях се аз. — Просто не искам да ме виждаш… така. Искам само… Всъщност няма значение. Човек невинаги получава, каквото иска.
— Наистина ли? — възкликна той. — А пък аз си мислех, че животът е фабрика за желания.
— Излиза, че не е така — отвърнах аз. Беше толкова красив. Тогава той посегна да вземе ръката ми, но аз поклатих глава. — Недей — изрекох тихо. — Ако ще продължаваме да се виждаме, не трябва да е по този начин.
— Добре — отстъпи той. — Имам една добра и една лоша новина от фабриката за желания.
— Добре?
— Лошата новина е, че както изглежда, не можем да заминем за Амстердам, преди да се оправиш. Но когато това стане, от фондацията са готови да сътворят своето добре известно чудо.
— Това добрата новина ли е?
— Не, добрата новина е, че докато ти спеше, Питър ван Хутен благоволи да сподели с нас още една малка част от блестящите си мисли.
Той посегна отново към ръката ми, ала този път само за да пъхне вътре плътно сгънат лист хартия, представляващ бланка за писма, на която с печатни букви беше написано: „Питър ван Хутен, писател в пенсия“.
Реших да го прочета едва когато се прибрах у дома, разположена в своето голямо празно легло, без опасност от прекъсване по медицински съображения. Отне ми цяла вечност да разшифровам силно наклонения небрежен почерк на Ван Хутен.
„Уважаеми господин Уотърс,
След като получих електронното Ви писмо от 14-и април, останах дълбоко впечатлен от Шекспировата заплетеност на Вашата трагедия. Всеки в тази история има своята непоклатима хамартия: нейната, че е толкова болна; а Вашата, че сте толкова здрав. Но само да беше тя по-добре или Вие по-зле, тогава звездите нямаше да са така ужасно неблагосклонни, но нали това е в природата на звездите, а колкото до Шекспир, той никога не е грешал повече от мига, в който е накарал Касий да отбележи: «Не е в нашите звезди вината, драги Бруте, а в нас самите». Лесно е да се каже, когато си римски благородник (или пък Шекспир!), ала сред нашите звезди грешките не са оскъдни.
И тъй като стана дума за недостатъците на стария Уил, Вашето описание на младата Хейзъл ме подсети за петдесет и петия сонет на Барда, който, разбира се, започва ето така:
«И този мрамор, Въплътил царе,/ и той преди сплавта на стиховете/ и твоя траен спомен ще умре/ потънал цял в сметта на вековете».
(Леко отклонение от темата: каква мръсница е времето. Може всекиго да изиграе.) хубава поезия, но с лъжливо съдържание: наистина помним шекспировия вечен стих, но какво си спомняме за лицето, което възпява? Нищо. Със сигурност става дума за мъж; ала всичко останало са догадки. Шекспир не споменава почти нищо за мъжа, когото погребва в своя лингвистичен саркофаг.
(Забележете също така, че за литературата говорим в сегашно време. Уви, по отношение на мъртвите не сме така вежливи.) Не можеш да обезсмъртиш погубените, като пишеш за тях.
Езикът погребва, но не възкресява. (Подсказка: не съм първият, достигнал до това заключение.
За сравнение, стихотворението на Маклийш «Ни мрамор, ни гробниците позлатени на царете», съдържащо следния заветен стих; «Щом смъртта те приюти, хората ще те забравят».)
Вярно че се отклонявам, но ето каква е истината: мъртвите са обозрими само за ужасното немигащо око на спомените. А живите, слава богу, притежават способността да учудват и разочароват. Уотърс, тази Ваша Хейзъл е жива, а Вие не бива да влияете върху нечие решение, особено ако това решение е взето след сериозен размисъл. Тя иска да Ви спести болката и Вие трябва да уважите това. Може би логиката на младата Хейзъл Ви се струва неубедителна, но тъй като съм газил през това море от сълзи доста по-дълго от Вас, и от позицията на страничен човек бих казал, че лунатикът не е тя.