Дни на кръв и звездна светлина
- Автор: Тейлор Лэйни
- Серия: Daughter of Smoke and Bone #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК ЕГМОНТ БЪЛГАРИЯ
- ISBN: 978-954-27-1249-7
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дни на кръв и звездна светлина». Краткое содержание книги:
Освен това спаси кеприните от изтребление, освободи керван с роби, даде им оръжие в ръцете и ги прати по света да разнасят вестта за случилото се. Но Тиаго не питаше за това. Сигурно беше забравил, че на света има народи, които не са войници – свои или вражески – или че може да съществува друга кауза, освен да убиваш.
– Разкажете ми всичко – алчно настояваше той. – Искам да знам как гледаха. Искам да чуя писъците им.
27.
ВЕЛИКОТО ДИВО СЪРЦЕ
Около пладне момчето от дашнагите Рат, все още със Саразал на ръце, поведе Свева по стръмен горист склон надолу към клисурата. Тя беше тясна, а в балдахина на гората над главите им не се виждаше никаква пролука. Свева си помисли, че бледите клони на девичите дървета се докосват в свод над тях като пръсти на танцуващи моми. Слънчевите лъчи се промъкваха през върхарите ту като ярки копия, ту като пъстра дантела, зелена, златна и игрива. Малки крилати създания пърхаха и жужаха във висините на клисурата, която за тях бе целият им свят, а някъде долу се чуваше поток, игрив като музика.
"И всичко това ще бъде опожарено", помисли си Свева, прескочи кълбо преплетени лозници и се огледа плашливо, докато се спускаше надолу подир Рат.
Огънят все още беше назад. Вятърът от юг отнасяше дима надалече и те дори не можеха да подушат пожара. Но щом се изкачаха на някоя височинка и погледнеха небето, виждаха как по него се кълбят черни облаци пушек.
Как е възможно ангелите да сторят това? Мигар беше толкова важно да заловят или убият няколко химери, че да опожарят цялата земя заради тях? И за какво изобщо бяха завладели тия краища – само за да ги опустошат ли?
"Защо просто не ни оставят на мира?", прииска ѝ се да изкрещи, но се удържа. Даваше си сметка, че ще е съвсем детинско, че не е способна да проумее войните и омразата по света и че на техния фон не е нищо повече от нощните пеперуди и пепелянковите мушици, които кръжат в своя лъч светлина.
"И все пак аз също съм значима", оспори сама себе си тя. А също Саразал, нощните пеперуди и пепелянковите мушици, както и недоносените скоти, звездообразните цветчета, толкова дребни и съвършени; дори малките жилещи кожотвари, които в края на краищата просто търсеха начин за препитание.
Рат също беше значим, въпреки че дъхът му лъхаше на кървави блюда и натрошени кости.
Той им помагаше. Когато грабна Саразал, Свева не допусна нито за миг, че се кани да я отмъкне в храсталака и да я изяде. Но все пак ѝ беше трудно да овладее бясното туптене на сърцето си и да потисне страха, който я обземаше, щом го погледне. Дашнагите бяха плътоядни. Такава беше природата им, както и кожотварите са си кожотвари. Това обаче не значи, че непременно трябва да ги харесва. Както и него в частност.
– Ние не ядем химерите дама – подхвърли, без дори да я поглежда, когато тя го настигна. Не беше никак трудно, тичаше много по-бързо от него, пък и тежестта на Саразал го бавеше. – Нито пък други от висшите зверове. Бас ловя, че и сама го знаеш.
Свева наистина го предполагаше, но ѝ беше трудно да го приеме на доверие.
– Дори когато сте истински гладни ли? – скептично попита тя, готова охотно да повярва на всякакви ужасии по негов адрес.
– Сега съм истински гладен, а ти си още жива – отвърна той. Толкоз. После продължи напред. Тя вече трудно можеше да открие причина да се бои от него. Саразал спеше, обронила глава на рамото му, а той държеше торса си изправен, за да я прикрепя. Много по-лесно щеше да му бъде, ако я изостави и се впусне в дълъг, дълъг бяг, както обикновено дашнагите преследват своята жертва. Въпреки това не го направи.
Тъкмо той ги доведе на това място. Сега, когато навлязоха навътре в клисурата, Свева също успя да чуе и подуши онова, което той беше чул и подушил още преди няколко километра с острите си сетива на хищник: кеприните.
Кеприните? Ето защо беше поел пряко на изток – за да влезе в дирите на тези бавни и тромави скотовъдци, които, ако се съди по миризмата, все още водеха стадата със себе си.
Рат спря в дъното на клисурата и когато Свева се изравни с него, каза:
– Сигурно са от селото при акведукта. Нали го помниш?