Търсенето на скритата истина

- Ох! - казах отново. Чух някой да ругае. Изчезна бързо.

- Почти стигнахме, Мак.

Щом спряхме, u се намръщих и разтрих лакът. Нищо чудно, че беше натъртена през цялото време.

- Нека следващия път просто вървим, става ли?

- Шегуваш ли се? Най-якото нещо на света е да се движиш като мен. Обикновено не съм толкова непохватна, но много хора са извън стаите си, щот' ти си тук и всички говорят за теб. Знам тези зали наизуст. Мога да ги мина на сън, но шебаните хора се пречкат.

- Можеш да ги убедиш да започнат да подават сигнали, когато завиват - казах сухо. - Нали знаеш? Както правите с велосипедите като куриери.

Лицето u светна.

- Мислиш ли, че ще го направят?

Изсумтях.

- Съмнявам се. Не сме им най-любимите хора - огледах се. Бяхме в огромна стая, запълнена с конферентна маса във формата на U и дузина столове. - Защо ме донесе тук и какво... - гласът ми секна. Взирах се покрай нея към огромните карти, покриващи стените.

След малко се обърнах бавно.

- Наричаме я Военната зала, Мак. Тук наблюдаваме нещата.

Цялата зала беше облицована с карти, спускащи се от тавана до

пода. Имаше навсякъде бележки с други, залепени бележки на някои области и уголемени добавки, прикрепени към други. Някои от градовете носеха емблемата с деформираната детелина на Корпорация Шийте зрящи (КШЗ); нашата клетва - да „Виждаме, служим и закриляме“.

- Къде е ключът? - какво означаваха всички тези символи и бележки?

Дани видя накъде гледам.

- Детелините показват седалищата на чуждоземните клонове на корпорация „Бързи пощи". Няма ключ. Ро не ни дава да го записваме. Стаята е силно защитена.

- Имаме толкова много офиси на шийте зрящи? - не можех да повярвам. Имаше повече от нас по света, отколкото някога бях предполагала. КШЗ очевидно е била глобална от доста време. Нашата „война" също беше станала глобална, докато бях извън събитията. Освободените Ънсийли не бяха останали на едно място. Бяха се пръснали по цялата планета и според това, което виждах на картите, дадени касти изглежда предпочитаха определен климат. Имаше скици и бележки, надраскани навсякъде. Щеше да ми отнеме дни да попия всичко това. Обиколих стаята бавно.

- Какви са тези? - посочих две близки една до друга зони, които бяха маркирани с кафяви резки.

- Блата. Има една каста Ънсийли, коита са луди по мочурища и те свалят толкова бързо, колкото Сенките. Не припарваме до тях.

- А тези? - квадрати, силно очертани с дебел черен маркер.

Дани трепна.

- Някои от тях заграждат деца, много малки. Държат ги известно време, преди да... правят с тях неща. Опитваме се да ги намерим и да ги разбием.

Вдишах рязко и продължих да вървя. Спрях, когато стигнах до една колона с дати, до които имаше изписани числа, зачерквани десетки пъти.

Най-скорошната дата беше първи януари.

Цифрата до нея беше няколко милиарда по-малко от почти седемте милиарда, които трябваше да бъдат.

Посочих с пръст и дори не се опитах да се престоря, че не трепери.

- Дали тази дата и цифрата ми казват това, което мисля, че ми казват? Толкова ли са останали от нас на планетата?