Спасяването на света и други екстремни спортове
- Автор: Паттерсон Джеймс
- Серия: Maximum Ride #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1230-5
- Переводчик: Александър Маринов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Спасяването на света и други екстремни спортове». Краткое содержание книги:
Представяте ли си? Значи все пак не бяхме сънували. Освен това по някаква причина вече можех да движа ръката си. Така че точка за мен.
Първото, което направихме, беше да опишем широк кръг и да вземем нещата, които бяхме събрали със Зъба преди да ни заловят в пустинята. След това полетяхме през хладния нощен въздух на север, а после на североизток. Не мога да обясня как разбирах накъде трябваше да летим — явно имах нещо като вроден компас. В Училището, когато бяхме малки, бяха правили стотици експерименти в търсене на магнитните ни сензори, които ни указват накъде е север.
Не ги бяха открили.
С напредването ни на север планините ставаха все по-високи и с все повече сняг. Още декември ли беше? Или януари? Бяхме ли пропуснали Коледа? Трябваше да проверя във вестниците при следващия ни досег с цивилизацията.
От Зъба все още струеше гняв — не ме поглеждаше, летеше пред всички и не говореше с никого. Ръч, Гази и Иги също страняха от мен, Ейнджъл и Ари. Въздъхнах.
Дългият полет е чудесна възможност да обмислиш нещата. Предполагам, че същото се отнася и за хората в самолетите. Пуснах автопилота си — крилете ми махаха мощно в студа, дробовете ми вдишваха и издишваха. От време на време намирахме по някое течение и се оставяхме да ни носи, като помръдвахме с криле едва забележимо, колкото да направляваме породеното от природата движение.
Бях родена да летя. Знам, че стотици хора преди мен също са го казвали и са го мислили.
Но аз буквално бях родена да летя, създадена да летя, направена с целта да мога сама да се нося във въздуха с лекотата на птица.
И се справях отлично, повярвайте ми.
— Макс?
Ръч ме беше изчакала, но все още избягваше да ме гледа в очите и се държеше възможно най-далеч от Ари.
— Да?
— Гладна съм. Изядохме всичко от раниците. Мисля, че и останалите са гладни. Тото непрекъснато скимти — знаеш какъв е.
— Аха.
— Така че… планирала ли си да спрем някъде? За храна?
Погледнах я.
— Винаги планирам.
И — пуф! — направих план ей така.
57
Не много отдавна (въпреки че имах чувството, че е било преди няколко века) тримата със Зъба и Ръч бяхме открили едно бунгало в Колорадо. Тогава беше необитаемо, но в момента беше ски сезонът и земята беше покрита с дебела снежна покривка. Все пак си струваше да го проверим.
Бях последна, затова ускорих и застанах най-отпред. Промених посоката леко — беше ми ясно точно накъде трябва да полетя от тук.
Осмелих се да погледна Зъба.
— Накъде тръгна? Да не би Ари да ти пошушна някое скривалище? — Думите му бяха като изсечени от лед.
— Зимното бунгало, в което ходихме. Може би все още е празно. Ще си починем там.
Той поклати глава.
— Не става! Знаеш правилата — никога не се връщаме два пъти на едно и също място! Ако собствениците са я посетили, знаят за взлома и вероятно са подобрили охранителната система. А ако никой не е ходил, така или иначе, взехме повечето храна с нас.
Боже, колко ненавиждах да проявява здрав разум и логика. Честно, ако имаше нещо, което гарантирано да ме изкарва от кожата ми…
— Мина ми през ума — отвърнах спокойно, — но имаме нужда от почивка и това е най-добрият вариант.
— Не е! — каза той. — По-добре да потърсим някой каньон или пещера и да се скрием там…
— Писна ми от пещери и каньони! — Троснатият ми тон учуди и него, и мен. — Писна ми от пустинни плъхове на огън! Искам покрив, легло и храна, която не трябва да ловя и дера!
Той ме изгледа с удивление. На мига се засрамих, все едно бях признала, че не съм направена от стомана.
Е, съжалявам. Така се чувствах.
Ускорих, оставих Зъба зад себе си и се насочих право към бунгалото.
58
Представете си, ако обичате, донякъде занемарено и не много използвано бунгало. За онези от нас, които нямахме дори къща, идеята да имаме бунгало звучи направо зашеметяващо. Дори и да не е много луксозно.
Както и миналия път, кацнахме в гората недалеч от къщата и се промъкнахме тайно по-близо. Дочухме гласове и бучене на двигател. Зъба ме изпепели с поглед. Имаше хора.
— Добре… Заключи ли? — каза единият глас.
— Да. И изгасих огъня.
— Браво. Нямам търпение да дойдем пак.
— Например в събота? Какво ще кажеш?
Е, честито. Вратите на колата се затръшнаха и гласовете заглъхнаха. Притиснахме се към стволовете на дърветата и се опитахме да задържим дъха си, който излизаше на пара от устите ни.
Погледнах Зъба и повдигнах вежди триумфално. Тръгваха си. Беше идеално. След като колата се отдалечи, изчакахме десет минути и проникнахме вътре като истински малки престъпници.