Спасяването на света и други екстремни спортове

Повдигнах вежди и отклоних очи от разкъсаното му окървавено лице.

— Всички се пазим един друг — отсякох и поех рязко нагоре и надясно.

Гази и останалите се носеха над огромния паркинг на Училището. Под нас имаше вход, водещ към допълнителен паркинг под земята.

— Къде е Иги? — попитах.

Газопровода посочи надолу. Иги се беше надвесил под капака на някаква кола.

— О, не — промърморих, точно когато той затръшна капака и забута колата към наклонената рампа на подземния паркинг.

— О, не, не, не — продължих аз.

Колата се плъзна злокобно бавно през входа и изчезна. Иги се изстреля нагоре. В последните седмици не го бях виждала толкова щастлив.

— И едно, и две, и тр-р… — започна той.

Ба-ам! Могъщият взрив отнесе част от покрива на паркинга. Бързо се издигнахме в безопасност, тъй като в нощното небе избухна заря от парчета нажежен до червено асфалт, стъкла и бетонни късове. Зазвучаха аларми, а наоколо засвяткаха аварийни светлини.

— Идеално! — изграчи Газопровода и плесна ръце с Иги.

— Да — казах. — Идеално, за да ни чуят и да разберат къде сме и какво правим.

— Дай четири! — рече Тото и вдигна лапа. — Страшни сте!

Усетих гневния поглед на Зъба върху себе си, но избегнах очите му. Ари се държеше по-назад от нас.

Бяха ми нужни няколко секунди, за да подредя мислите си. Защо го извиках да дойде? Само ядосах останалите. Да, но бях преценила, че трябва да постъпя така. От друга страна, дали доверието, което му гласувах — че повече нямаше да се върне на страната на лошите — не беше прекомерно? Не съм особено добра в гласуването на доверие.

И да не забравяме, че скоро той щеше да умре.

Обърнах се към ятото. Отблясъците на огъня под нас осветяваха слабо силуетите им.

Ба-ам! Нов взрив, по-силен от първия, срути друг участък от паркинга. Обърнах се към Иги. Той сякаш усети погледа ми и повдигна рамене.

— Голям паркинг, пълен с големи коли с големи резервоари.

Все едно…

— Добре, банда, да поемем на север — казах отсечено.

Нямах и понятие защо и накъде точно, но ми се струваше, че това беше правилната посока.

Понякога разчиташ единствено на инстинкта си, на вътрешния си усет. Важно е да го следваш.

Едва не простенах.

Виж ти, каква изненада — помислих си. — Привет, Глас.

Привет, Максимум. Радвам се, че си добре.

Не е благодарение на теб — помислих, издигнах се и поех на север.

Разговорите с теб ми липсваха.

Е, аз не бих казала същото. Но все пак и ти ми липсваше малко.

Е, върнах се.

Да.

И знаете ли какво още се беше върнало? Видях ги, когато махнах на останалите да ме последват по-бързо. Белезите на ръката ми. От премахването на чипа.