Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
Песни, оркестър, вино, шампанско, конфети, серпантини, танци — да се замае главата на първа година студент или последна година ученик.
Когато очите ни свикват и почват да различават отделностите, откриваме, че на една маса седи сама една и изгледътй някак съвсем я отделя от останалите, макар всички да са тъй приятни. Защо е сама? Чака ли някого? Защо се бави оня? Ние за какво сме?
И куражлията от нас вика келнера.
— Не, не чака никого.
— Тогава поканете я, защо не казахте досега?
— Само че трябва да забележа…
— Какво има да се забелязва?
— Искам да кажа…
— Хайде, по-скоро!
— Дамата не е дама!
— Не е дама ли? Ами какво е, тогава?
— Госпожица!
— Абе, госпожица ли е, не е ли, нали е жена, нека дойде — обади се един. Няма с лупа да я гледаме я!
Келнерът се приближи до масатай с такъв изящен поклон, че красиво легналият му фрак като да прилегна още по-красиво. Казай няколко думи. Но защо не става? Ето, тя го пита. Тойй отговаря. Добре. Дига се. Какво ставане! Това само жена от раса може да направи.
Ето, тръгва към нашата маса. Сега върви по празния в момента, оставен за танци, кръг. Каква походка! Какъв крак! „Крак на статуя“, както бе казал Бодлер. Приближава с такъв израз на лицето и с такъв жест, че човек се чувствува пленен, завладян, покорен.
Както пред полковия, всички се вдигаме като по даден знак и веднагай предлагаме най-хубавото място.
Госпожицата се покланя по такъв завладяващ начин, че и да имаш хроническо главоболие — пак ще ти мине. Сяда с няколко любезни думи на немски. Веднага от дветей страни се нареждат двамата „немци“ от нашата среда.
Предлагай се нещо. Всички дигат чашите си, чукат се, пият. А тя става все по-възхитителна и чертитей сочат благороден произход. Какво търси тук?
Разговорът се води със и без преводач. Двамата ни другари, които говорят много добре езика, услужват веднага с готовност, когато някой иска дай каже нещо. Един намеси и няколко думи на френски, когато видя, че ще ги разбере. А тя се обръща към него и в тоя миг като че само той съществува. Към всички еднакво внимателна. Всеки я чувствува близка — тъй приближава. Всеки далеч — тъй отдалечава. Най-ценното качество, което жената може да притежава.
— Хайде бе, какво сме седнали като ибрици — обажда се едничкият, останал досега мълчалив, — хайде да вървим другаде! Какво ще правим тук? Затова ли съм дошъл — да гледам как ме гледат! Затова ли съм се друсал чак до Букурещ, да бях си стоял на позицията!
— Каква позиция бе — Перишори!
— Е, тъй де, Перишори. Хайде!
— Бъди по-голям идеалист!
Спряла вниманието си върху него, нашата гостенка можа да разбере само последната дума. Какво значеха за нея Букурещ или Перишори?
— Какво желае господинът?
— Той е идеалист и тая атмосфера тук много му действува — смънка един от спасителите ни.
— Идеалист? Откога?
— Откога си идеалист, бе?
— От край време — отвръща той с прилично безразличие.
— От край време — повтаря преводачът и не зная какво е успял да предаде.
— Такива хора обичам!
И като откачи от гърдите единствената си роза, тя му я подаде. Цял развълнуван, той я пое.
— Кажи благодаря.
— Благодаря, данке — каза той, изразходвайки едничката си учтива дума на немски.
После, обръщайки се към един от нас добави: „Виж какво ме гледа бе, ти не разбра ли, че ме хареса?“
— Харесала!… Не виждаш ли, че е внимателна към всички.
— Внимателна! Ти си младо, бе! Ти не ги разбираш тия работи!
И като посегна, достигна с ръката си до нея с осезателните намерения да ней прости.
— Кой ви е научил тъй да пипате? — запита тя спокойно, но в недоумение.
— Самоук съм!
Всички стават. Настъпил е часът, когато заведението трябва да се опразни. Нашата госпожица благодари, дарява ни с поклон, поглед и усмивка, които струват съкровищата на Дарий и протягайки ръка на всички, отдалечава се.
Ето отново тоя божествен крак, който вече се закрива. Други, станали, пречат да я следваме с поглед цяла до вратата, която я поглъща.
— Какъв великолепен крак — казвам на един от другарите си, споделяйки с него това неизгладимо впечатление. Видя ли?
— Да, имаше много красиви крака.