Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
– А как така... Не познавах тази твоя наклонност.
– Така е. Никой не я познава.
– Искаш да ти кажа какво мисля за това, което си написал ли?
– Не. Е, ако ми кажеш, чудесно. Но те моля, умолявам те да го препишеш на компютъра.
– Още ли не си започнал да пишеш на компютъра, който ти дадох?
Адриа направи неопределен жест на оправдание.
– Но взимах уроци от Льоренс.
– Които не са ти послужили за нищо. – Погледна внимателно листовете. – Виждам, че частта, написана със зелено, няма заглавие.
– Просто не знам как да се казва. Може би ти ще ми помогнеш.
– Харесва ли ти да пишеш? – попита Бернат, вдигайки купчината.
– Въпросът не е дали ми харесва, или не. Освен това ми е за първи път...
– Изненадваш ме.
– И аз се изненадвам, но трябваше да го направя.
Адриа се облегна на креслото.
Бернат продължи да прелиства още известно време страниците, после ги остави на масичката.
– Разкажи ми как си. Мога ли да направя нещо за...
– Не, благодаря.
– Но как си?
– Сега съм добре. Но процесът напредва. Може би...
Адриа, колебаейки се дали да продължи, гледаше към стената, където имаше снимка на двамата приятели с раници на гърба, коса на главата и ни следа от корем, в „Бебенхаузен“106, когато бяха млади и все още умееха да се усмихват пред обектива. Над снимката, на почетно място на стената, сякаш беше олтар – автопортретът. Адрия заговори тихо:
– Може след няколко месеца вече да не те познавам.
– Не.
– Да.
– Колко тъпо.
– Да.
– И как ще се оправяш?
– Спокойно, ще ти разкажа за това.
– Добре. – Бернат потропа по купчината листове с пръст: – Не се безпокой за това. Дали ще разчета почерка ти? Вече знаеш ли какво искаш да правиш с ръкописа?
104 Градче в каталонската провинция Жирона. – Б. р.
105 Една от водещите европейски телекомуникационни компании. – Б. р.
106 Цистерциански манастир (ХІІ в.), намиращ се недалеч от Тюбинген. – Б. р.
* * *
Адриа говори дълго време, почти без да го гледа. Бернат си помисли, че прилича на изповядващ се грешник. Когато млъкна, двамата мълчаха, докато съвсем се стъмни. Може би мислеха за живота си, който съвсем не бе протекъл спокойно. Мислеха за онова, което не са успели да си кажат; за обидите и караниците в миналото; за пропуснатото време, времето, което бяха изживели, без да се виждат. Мислеха си и защо животът винаги свършва с една нежелана смърт. Бернат си мислеше аз за теб ще направя всичко, което ми поискаш. А Адрия не можеше и да разбере за какво мисли. Телефонът на Бернат започна да вибрира в джоба му и звукът му се стори непочтителен.
– Какво е това?
– Нищо, телефонът ми. Ами ние, нормалните хора, си служим с компютъра, който ни е подарил един добър приятел. Освен това имаме мобилен телефон.
– Майната ти, тогава отговоряй. Телефоните са за това.
– Не, сигурно е Текла. Да чака.
Отново замълчаха, в очакване да спре бръмченето, което настойчиво продължаваше и се превръщаше в неудобен гост в мълчаливия им разговор, а Бернат си помисли сигурно е Текла, която не престава да го врънка. Но накрая бръмченето утихна. И лека-полека мислите отново застанаха между мълчанието на двамата мъже.
8
– Ама ние нямаме никакъв ръкопис! – възкликна Бернат. Двамата стояха на ъгъла на „Брук“ и „Валенсия“, пред консерваторията107, бяха тръгнали към дома на единия или на другия, нещо, което решаваха по средата на пътя.
– Знам какво говоря.
– И апартаментът е малък в сравнение с твоя.
– Да. А вашата готина тераса, а?
– Аз бих искал да имам брат.
– И аз.
Вървяха мълчаливо, сега към дома на Бернат, преди да се върнат за втори път към дома на Адриа и така да отдалечат времето на раздялата. Безмълвно изживяваха мъката си по брата, който нямаха, и се чудеха как така Роч, Рул, Солер Солѐ и Памиес имаха три, пет, четири или шест братя и сестри, а те нито един.
– Да, но у семейство Рул е такава бъркотия, четирима в една стая, с легла на два етажа. Непрекъснато се чуват крясъци.
– Да, да, съгласен съм. Но е по-забавно.
– Все се намира някой малък брат, който ти прави напук.
– Да.
– Или някой голям брат.
– Аха.
Адриа се опитваше да обясни, че в дома на Бернат родителите са пò, как да кажа, не ти стоят на главата по цял ден.