Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
– Оправдания. Двойната струна... Гледай как свири който и да е нормален цигулар и не ми разправяй, че не можеш да станеш един нормален цигулар.
– Не ми стига време.
– Ще си намериш отнякъде, затова си млад. Или оставяш цигулката, чу ли какво ти казвам?
На другия ден майка и Лола Чика се караха, но не можах да чуя за какво, защото нямах шпионска база в стаята за гладене. А след няколко дни Лола Чика се сдърпа с баща ми. Точно тогава излезе повече ядосана, отколкото обидена. Защото Лола Чика беше единствената вкъщи, която можеше да се изправи срещу него, без много-много да се страхува, че ще загази. А аз в понеделник преди коледната ваканция вече не можех да се шляя с Бернат на улицата.
– One109.
– Уан.
– Two.
– Tу.
– Three.
– Трии.
– Four.
– Фоа.
– Four.
– Фуоа...
– Fffoouur.
– Фффоооа.
– It’s all right!110
От английския ме въодушеви произношението, винаги така забавно изненадващо, ако гледаме написаните думи. Очароваше ме и морфологичната му простота. И неуловимата лексикална връзка с немския. А Mister Пратс беше крайно срамежлив, дотам, че дори не ме погледна в очите, когато ме накара да прочета първия текст, който прочетох, но в името на добрия вкус няма да ти кажа какъв беше. За да добиеш все пак представа, ставаше дума за това дали моят молив се намира на масата или под масата, а неочакваният обрат в сюжета настъпваше, когато узнавахме, че моливът е в джоба ми.
– Как вървят уроците по английски? – попита нетърпеливо баща ми по време на вечеря, десет минути след първия урок.
– It’s all right – казах с подчертано безразличие. И ме беше яд, защото в действителност, независимо от волята на баща ми, вече умирах от желание да науча как се казва едно, две, три, четири на арамейски.
109 One и по-долу two, three, four – числата от едно до четири на английски. – Б. пр.
110 Това е добре (англ.). – Б. пр.
* * *
– Може ли две? – попита Бернат, винаги с претенции.
– Разбира се.
Лола Чика му даде две парчета шоколад, поколеба се за половин секунда и ми даде и на мен още едно парче. За пръв път в тоя шибан живот да не трябва да го крада.
– И не правете трохи по земята.
Двете момчета отидоха в стаята и по пътя Бернат ме попита кажи, какво е, а?
– Голяма тайна.
Вече в стаята, отворих албума с картичките със състезателни коли на страницата по средата и без да гледам албума, втренчих поглед в лицето му. За щастие, той ококори очи:
– Не!
– Да.
– Значи съществува.
– Да.
Беше тройната картичка с Фанджо на волана на ферари. Честна дума, любима: тройната с Фанджо.
– Дай да я пипна.
– Внимавай, чу ли?
Бернат си беше такъв, когато нещо му харесваше, трябваше да го докосне. Като мен. Цял живот е бил такъв. И днес все още си е такъв. Като мен. Адриа наблюдаваше със задоволство завистта на приятеля си, който докосваше с върха на пръстите тройната картичка с Фанджо и червеното ферари, най-бързото на всички времена с изключение на бъдещите.
– Нали бяхме решили, че не съществува... Как я намери?
– С връзки.
Като малък бях много нафукан. Струва ми се, че се опитвах да подражавам на баща си. Или може би на господин Беренгер. В случая връзките се свеждаха до едно добре оползотворено неделно утро край антикварните сергии на пазара „Сант Антони“. Там се намират всякакви стоки, даже някои като по чудо оцелели; от долно бельо на Джозефин Бейкър до сборник с поезия, посветен от Жозеп Мария Лопес-Пикò111 на Жерони Занè112. И тройната картичка с Фанджо, която според слуховете нямаше нито едно дете в Барселона. Когато ме водеше там, баща ми все гледаше аз да се занимавам с нещо, докато той си разменя загадъчни думи с някакви мъже с цигара в уста, ръце в джобовете и неспокоен поглед. И си записва тайни в едно тефтерче, което след това изчезваше в някой джоб.
След като затвориха албума с въздишка на съжаление, се наложи двете момчета да чакат търпеливо, скрити в стаята. Все за нещо трябваше да говорят, така че Бернат реши да попита за това, което се въртеше в главата му, а знаеше, че не бива да пита, защото вкъщи му бяха казали по-добре да не се бъркаш в това, Бернат. Ама накрая попита:
– Защо не ходиш на черква?
– Имам разрешение.
– От кого? От Бога ли?
– Не, от отец Англада.
– Я гледай. Но защо не ходиш?
– Не съм християнин.