Гравитационна дъга [bg]

— Тилт ли? — почесва глава Бланд. — Ами че ти дори не…

Всичките са такива — Трейси е готов да заплаче от негодувание. — Опитай сега ти.

Второто топче дори не успява да се изтърколи от улея и Бланд бива удостоен с нов „Тилт“, отново, без да е казана нито дума на английски език. Третото топче съумява някак да заседне до един соленоид и (помощпомощ, врещи то с пронизителен от болка глас, ой, удря ме ток…) дзън дзън дзън, гонгове и цифрите подскачат върху таблото, 400 000, 675 000 дрънн милион! най-високият и най-велик резултат на „Фоли Бержер“ в световната история и продължава още да расте, нещастната сферична душа се блъска в соленоида, предизвикващ ужас със своите изопвания и свивания (да, те са напълно разумни същества от астероида Кацпил1112 дето обикаля на подчертано елиптична орбита, тоест прелетял е около земята само веднъж много отдавна, почти се е прибрал в неговия неясен зърнесто мъглив Край и никой не знае къде е Кацпил сега или кога ще се върне, ако изобщо се върне. Това е познатият конфликт между завръщане и еднократно появяване. Ако Кацпил е имал достатъчно енергия, за да напусне гравитационното поле на слънцето, значи е обрекъл тези добродушни закръглени същества на вечно изгнание, без никакъв шанс да се съберат отново у дома, предопределено им е да бъдат замаскирани като сачмени лагери, като стоманени кълбенца в хиляди игри на топчета — да им бъдат добре познати великите палци от Киокук и Пуялуп, Ойстър Бей, Ингълуд — Дани Д’Алесандро и Елмър Фъргюсън, Пиуи Бренан и Флаш Уомак… къде са те сега? къде мислиш, че са? Всички са били взети войници, някои са загинали на остров Иво Джима, други са били осакатени от гангрена в заснежените гори на Арден и при първия преглед на оръжието, техните придобили войнишка рутина палци се огъват назад в детството, изпотеното кутре се изплъзва от зареждащото лостче на винтовката „M-1“, палецът натиска подавателя, който все още е дълбоко в задната част на цевта, затворът шшОК! удря палеца, о мамка му, да, боли, и сбогом на още един легендарен и непобедим палец, връща се завинаги в лятната прах, торбите с поскърцващо стъкло, големолапи ловджийски кучета, миризмата на стоманени пързалки нагрети от слънцето на детските площадки), и ето сега идват канкан момичетата, „Фоли-Бержерските“ менади, действат уверено, широките им начервосани усмивки обгръщат припламващите модулатори, от подразбиращите се в конструкцията на тази машина високоговорители връхлита някакъв Офенбахов танц галоп, дълги крака с жартиери се подмятат високо над терзанията на този печален неспирен сферичен беглец, всички негови другари в улея засвидетелстват с вибрации своята загриженост и обич, съпреживяват неговата болка, но са безпомощни, без пружина те са инертни и трудноподвижни, без ръката на блъскащия, без проблемите с мъжествеността на пияния, без вакуумните часове на един сив капак и празна кутия за храна, те са необходими, за да разчертават своите схеми по протежение на виещите се нагоре серпантини, дълбоките дупки с техните обещания за почивка, които само те изритват залитащи навън, винаги на благоволението на гравитацията, и от време на време откриваш миниатюрни плитки каналчета останали от други пробези, велики пробези (дванайсет героични минути във Вирджиния Бийч1113, на Четвърти Юли 1927, един пиян моряк, чийто кораб бил потънал в залива Лейте1114… изхвърлен извън таблото, първото ти триизмерно пътешествие винаги е най-хубавото, а след приземяването обратно долу, положението вече не е същото, и всеки път, когато минаваш сравнително близо край микровдлъбнатинката получена вследствие на твоето падане, ентусиазиран ускоряваш стремително… изтрезнял, донякъде, и отправил поглед към сърцето на соленоида, съзрял магнитния змей и енергията в нейната голота, гледал достатъчно дълго, за да се промени и върне от сгърчените силови линии на тази бездна някаква близост с властта, с вледенените пущинаци на навеки разединилата ги душа — вижте в лондонската галерия „Тейт“ портрета на Майкъл Фарадей, който Галопа Мъкър Мафик веднъж бе съзерцавал, за да запълни един унил следобед без женска компания и бе недоумявал как човешките очи могат да пламтят тъй зловещо, тъй просветено сред залите на страха и незримото…), но ето гласовете на кокетките свидетелки на убийството стават по-резки и по-пронизителни като острие на нож, музиката сменя тоналността, по-висока и по-висока, обгърнатите от волани задници се въртят още по-яростно, полите всеки път се отмятат още по-червени и по-тъмни, покриват все повече полето, завихрят се до кръв, до финала на пещта, а как Момчето Кацпил ще се измъкне от нея?