Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— Те вече изкупиха своите престъпления! — отвърна Фалие, сваляйки маската си.
— Марино Маринели отмъсти за смъртта на своя баща! — добави Оргосо, също откривайки лицето си.
— Фалие… Оргосо…, — промълви великият капитан, който отстъпи няколко крачки назад, ужасен от видението, което се бе открило внезапно пред очите му.
— Да, ние сме — каза Фалие. — Ние ви заповядваме да ни следвате. Поканваме и дожесата да ни придружи. Не ни принуждавайте да употребим средства, които не ще ви бъдат приятни.
Силвио Зиани остана за момент замислен, като че ли не можеше да схване изцяло бедата, която го бе постигнала. Почувствува, че е загубен, че съдбата му е всецяло в ръцете на незаконнородения, но не можеше да повярва, че последният е излязъл победител.
Най-сетне той се реши да симулира кротост, за да се възползва от първият удобен случай да избяга.
Обърна се към сестра си, чието лице, ужасно побледняло, още пазеше гордостта си.
— Да — каза той с глас, който се стараеше да запази спокоен. — Ние ще се отзовем на поканата. В палата ще бъдем оправдани!
Без да каже нито дума, дожесата хвана брат си под ръка и шествието заслиза тежко по стълбите на палата, за да се отправи към канала, в лодката на Фалие.
Последният вървеше напред. След него идеха пленниците — великият капитан и сестра му и най-сетне храбрият Оргосо с гола сабя.
Когато стигнаха в долната зала стана един инцидент. Майордомът се хвърли, плачейки пред краката на господаря си, и молейки да отведат и него в затвора.
В Действителност той се страхуваше от своя господар, но не го обичаше. Казваше си каква ли съдба го очаква, ако неговият господар избягаше от неприятелите си.
Но Фалие заяви, че майордомът ще остане в палата и го заплаши със смърт, ако някакъв предмет изчезне през време на отсъствието на пратениците на правителството.
Той отвори голямата врата, която водеше към канала, и слезе важно важно към гондолата, следван от двамата пленници и Оргосо.
Скоро лодката бе по средата на канала и се движеше по посока към Пиацета.
Зазоряваше се. Големият канал бе опустял.
Утринният вятър, студен през това пролетно време, набраздяваше леко повърхността на водните улици на Венеция.
Дожесата, смутена и ужасена, трепереше. Тя не произнесе нито дума и остана седнала на мястото си, изпаднала в мрачни размишления.
Що се отнася до Силвио Зиани, той стоеше прав, близо до сестра си със скръстени ръце.
Фалие гребеше, а Оргосо бе на кормилото.
Лодката летеше като стрела по тъмните води.
Скоро достигнаха до стъпалата на Пиацета. Там също владееше спокойствие. Никакви гондоли, никакво корабче не се движеше край стъпалата. На известно разстояние множество привързани лодки се люлееха по волята на вълните.
Великият капитан хвърляше странни погледи към брега, докато се приближаваха бавно към него.
Изглежда бе взел някакво отчаяно решение, защото моментът беше критичен. Ако придружеше неприятелите си на Пиацета, би бил безвъзвратно загубен. Трябваше да се спаси с бягство.
Внезапно, когато предницата на гондолата се намираше недалеч от привързаните по кея лодки, той издебна бдителността на Фалие и Оргосо, изкачи се на края на гондолата и скочи… Всичко това бе извършено за по-малко време, отколкото може да се опише.
Но не постигна целта си: потъна във водата край гондолата, без да може да се докопа до лодките. Опитът му бе несполучлив. Бе пресметнал зле скока си.
Фалие и Оргосо се опитаха да се приближат до нещастника, но разлюляната гондола се бе оттласнала надалеч.
Тримата пасажери наблюдаваха безпомощно, занемели от ужас драмата, която се разиграваше пред очите им.
Нещастникът се бореше отчаяно с вълните, без да може да напредне.
Той бе загубен. Дожесата, побледняла като смъртница, изпусна страшен вик, като че ли се раздираше сърцето й.
В момента, когато Фалие и Оргосо най-сетне се доближиха до мястото, където Зиани бе паднал, готвейки се да го спасят, последният потъна, за да не се покаже вече. Зиани също бе изкупил престъпленията си. Марино бе отмъстен.
— Нека Бог се смили над душата му! — каза тържествено Фалие.
После гондолата спря. Двамата благородници помогнаха на дожесата да стъпи на земята и тримата се отправиха към палата.
Катерина не можа да въздържи една въздишка, една облекчителна въздишка. Като че ли предчувстваше, че нейните неприятели ще я оставят.
Палатът на дожовете бе обграден от всички страни от войници от арсенала, които бяха командвани от Антонио Мемо.
Едва малката група си бе пробила път до колоните, когато последният се яви пред тях.