Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Съветниците бяха навъсили вежди, слушайки думите на дожа.
Антонио Мемо бе очаквал друга присъда, но дожът бе вече говорил и той се намръщи като другите съветници.
Луиджи напусна залата, за да отиде в ложата, която й бе съседна. Неговото появяване биваше поздравявано с аплодисменти и френетични викове от тълпата. Луиджи очакваше да получи тази народна почит.
Но този път очакването му бе напразно. Тълпата се държеше далеч, ръмжаща, мърмореща. Само батальоните от арсенала, струпани пред палата, аплодираха владетеля.
В този момент палачът се показа между двете червени колони; зад него идваха помощниците му и ужасният фургон, където стоеше зловещата машина за убиване на жертвите на държавата.
Това бе посрещнато от тълпата с мърморения и проклятия.
Но Бурони изпълни работата си с невъзмутима флегматичност. Вече тежкият пън, издигнат от шест здрави ръце, бе поставен върху плочите.
— Те ръмжат от нетърпение — каза дожът с ужасен смях. — Но тия ръмжения ще отстъпят място на безумна радост, когато четирите глави ще паднат. Ах, да, това ще бъде един хубав празник, какъвто Венеция не е виждала! Но… Но защо бенгалските огньове още не са запалени? А залповете, знакът на нашата радост, на благородниците.
Лудият ставаше все по-буен. Присъстващите съветници и благородници го виждаха не без ужас да се движи по балкона, хвърляйки около себе си ужасен поглед. Вече бяха започнали да се питат дали ще може да запази прояснението си до края на екзекуцията.
През това време Бурони бе привършил приготовленията. Дожът натовари шамбелана и един от съветниците да съобщят за последен път на затворниците присъдата и да се подготвят за смъртта.
Николо Стено се подчини. Един сенатор и няколко монаси го придружиха.
Покрай колоните стояха много лакеи. Под командата на един офицер трябваше да придружат затворниците до мястото на наказанието.
Единствено мисълта за неговия триумф, желанието да види своя неприятел да загива пред краката му бяха достатъчни да успокоят делириума на Луиджи, да дадат просветление на духа му.
Когато шамбеланът се представи в килиите на Фалие и Оргосо, за да им съобщи осъждането им на смърт, техните физиономии не издадоха нито гняв, нито разкаяние, само разочарование, примесено със съжаление. Маринели беше загинал, неговият полумъртъв брат оставаше като победител.
— Защо го е пощадил? — каза Фалие. — Марино Маринели не е изпълнил докрай своето дело на отмъщение, а е загинал.
— Не го упреквай, моля те — каза Оргосо, хващайки ръката на своя приятел. — Ние ще умрем за една справедлива кауза.
В този момент влязоха монасите, хвърлиха се на колене и се замолиха. После офицерът и лакеите пристигнаха на свой ред, за да отведат затворниците.
Но когато слугите на Бурони се приближиха до тях, за да ги вържат и да ги отведат грубо до мястото на наказанието, Фалие ги отблъсна гордо.
— Ние можем да се изкачим, без да треперим по стъпалата на ешафода, един до друг, братски хванати за ръка.
Те се изкачиха без да се олюляват върху фаталната естрада, гледайки безразлично маскирания палач, който ги очакваше близо до пъна…
През това време Николо Стено и сенаторът бяха отишли в килията, където очакваха Марино и Горо.
Те им прочетоха от името на дожа смъртната присъда.
Маринели остана неподвижен през няколкото минути, докато трая четенето на официалния документ.
— Дожът ли? — каза Марино. — Но вие лъжете! Дожът е съвършено неспособен да председателствува един съд и да вземе някакво решение! Дожът вече е почти мъртъв!
— Дожът е жив! — възрази шамбеланът. — Той ще наблюдава вашата екзекуция от височината на ложата, Марино Маринели.
Но това грубо възражение не бе достатъчно да убеди Марино. Той знаеше, че дожът не бе друго, освен играчка в ръцете на синорията. Някога благородниците не бяха се поколебали да погребат живия дож, а що се касае до Луиджи…
Шамбеланът и сенаторът бяха напуснали вече килията, преди затворникът да беше привършил говоренето си.
— Никой не иска да чуе истината! — продължи Марино. — Аз обаче изпълних дълга си; удържах клетвата, която дадох над тялото на моя баща, извърших делото на свещеното отмъщение.
Монасите влязоха в килията на Марино и започнаха да се молят.
Зловещата минута бе близка.
Горо се хвърли също на колене и хвана ръката на господаря си, за да я целуне за последен път.