Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— Да — отвърна Зиани, притеснен от справедливата забележка на събеседника си. — Но разсъдете какви последствия, за сигурността и почивката ни ще извлечем от този лов!
— Може би отдавате на това голяма важност — добави Антонио Мемо.
— Значи ще го направим, сеньор? — запита Зиани. — Желаете ли да застанете начело на вашите войници?
Но управителят нямаше намерение да възприема плана на Зиани.
— Моля ви, умолявам ви, направете го! — замоли се Зиани. — Поемете цялата отговорност от това действие.
Антонио Мемо забеляза, че е по-добре да употреби своите полицаи за тази цел.
— Аз нямам достатъчно доверие в тях! — отговори Зиани.
— Как? Вие не ги смятате за достатъчно смели да заловят един човек, от когото всички се страхуват?
От моя страна, мога да ви призная, че не отдавам голяма важност на този Маринели.
— Значи вие отказвате да тръгнете с вашите войски? — каза Зиани, който бързаше да приключи този унизителен разговор.
— Нямам никаква причина да направя тази демонстрация, — отговори Мемо, — и, вследствие това, не мога да се съглася с вашето желание. Не забравяйте, че никога не сме смущавали обичаите на народа. Да не употребяваме въоръжена сила в този момент, когато опасността е близка и, може би, неизбежна. Да бъдем предпазливи!
— Тогава принуден съм да се обърна към адмирала, командуващ арсенала — каза Силвио Зиани, побледнял от ярост.
Той стана и двамата мъже се сбогуваха.
Зиани напусна бързо салона на Сан Марко, за да потърси сигурен пратеник.
Времето течеше. Тадео Моро още не се връщаше.
Великият капитан проявяваше все по-голямо и по-голямо безпокойство.
Първото черно домино, което забеляза, бе д’Артенай, който стоеше на стража до масата на магьосника.
Силвио Зиани, който го помисли за един от своите стафиери, пристъпи към него.
— Познавате ли ме? — го запита той полугласно.
— На вашите заповеди — отговори д’Артенай с хладнокръвие. — Вие сте великият капитан.
— Добре, тичайте тогава в арсенала и предупредете адмирала да изпрати едно отделение към палата.
— Нека Ваше Превъзходителство ме извини! — отговори д’Артенай, — но аз нямам право да напусна моя пост!
— Как — каза Зиани, учуден от този отговор, — вие отказвате да се подчините на заповедта на великия капитан?
— Аз съм тук по заповед на Съвета на тримата и не мога да напусна поста си — отговори д’Артенай със същото спокойствие.
— Вие ще платите дързостта си! — отвърна Зиани, скърцайки със зъби.
И той се впусна в тълпата да потърси друг стафиер.
Скоро можа да намери едно любезно черно домино, което обеща да отнесе неговата заповед, колкото е възможно по-скоро.
Знаем съдбата на този нещастник.
В момента, когато Силвио Зиани се готвеше да влезе в салона на Сан Марко, стана свидетел на убиването на Малатеста от Горо.
Видя нещастника да тича по протежение на колоните, викайки: „Убийства! Убиват ме“, после да слиза по стъпалата и да се спуща към тълпата.
В този момент астрологът, който го преследвате, го достигна и го прободе със сабята си.
Веднага много любопитни се събраха. Голяма тълпа се струпа около агонизиращия.
Великият капитан използва това и се отправи към кулата Сан Марко, викайки:
— Убиват сенаторите! Бунт! Войници, вземете оръжията си и опразнете площада!
Войниците, които познаваха строгостта на великия капитан, го послушаха. Те се готвеха да излязат при Зиани, когато първите от тях останаха неподвижни, спирайки устрема на другите.
Те бяха свидетели на това ужасно зрелище.
Д’Артенай, мистериозното черно домино, бе внезапно отворил сандъка, поставен на масата и извади един фитил, който се готвеше да запали.
После дръпна масата настрана и разби малките бъчвички, които не съдържаха вино, а барут.
— Назад, войници! — извика той, държащ до разчупените бъчви горящия фитил в дясната си ръка. — Нека никой не излиза от Сан Марко или цялото здание ще бъде превърнато в развалини.
Ужасените войници отстъпиха… Само Силвио Зиани остана прав навън. Той бе чул думите на д’Артенай. Разбра най-сетне, че черното домино не е никакъв стафиер, а опасен неприятел.
Гневът му бе неописуем, когато видя войниците да се отдръпват и да отстъпват под заплахите на доминото.
Ако петте бъчвички бяха възпламенени, експлозията би била страшна, непоправима. Не само целият палат би се срутил, погребвайки под развалините всичките си обитатели, но и невинните, веселящи се хора щяха да заплатят с живота си своята разходка по площада Сан Марко.