Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— Аз се отказах от отровите — каза той, — за да прибягна към едно физическо средство. Разчоплих леко кожата на болния, на едно чувствително място с върха на една игла и впръсках в образувалите се ранички няколко капки от една мистериозна киселинна есенция. Ефектът не закъсня. Почти веднага дожът даде признак на живот: болката бе възтържествувала над неговата безчувственост.
Дожесата се зарадва от тези думи.
— Тичайте! Тичайте! — каза тя. — Върнете се скоро и ми съобщете, че той е способен да се покаже пред очите на народа и да председателствува синорията.
При тия думи тя го освободи.
Отровителят бе сигурен, че ще успее да възвърне съзнанието на дожа за няколко часа и да спечели още една внушителна сума.
Когато влезе в спалнята на дожа, последният бе станал. Честният му слуга му помагаше да се облече.
Както може да се предполага, нещастникът чувствуваше, че главата му тежи, че тялото му е съвсем отслабнало. Но Иларио Турно му даде силно ободрително питие, което му причини моментално облекчение; той се почувствува разположен да се разхожда из стаята.
— Незаконнороденият! — произнесе той. — Незаконнороденият… Той очаква моята присъда, той очаква да го накажа… Оставете ме да отида при него.
После препаса своята сабя.
През това време Иларио Турно бе отишъл с голяма бързина да повика дожесата.
Щом тя видя съпруга си прав, горд, като всеки здрав човек, не можа да сдържи един радостен вик.
— Да бъде благословено небето! Ти си жив, ти си жив! — извика тя.
— За да отмъстя тия, които са мъртви! — извика дожът.
— Виж ми сабята, с която ще го накажа!
Той поиска да се покаже пред народа и на войските, да постави на главата си дожовата корона и да облече дожовата мантия.
— Знай, че смут владее около палата — добави тя, — че незаконнороденият и неговите двама приятели, Фалие и Оргосо са наши пленници!
— Как, и те ли са пленници? Победа, победа! — извика дожът. — Да, кой ще ми даде моята корона и моята мантия! Желая да се покажа в цялото си величие! Дайте ми всички украшения, както през големите тържества. Фалие и Оргосо ще умрат първи, пред очите на незаконнородения. Палачът ще издигне своя ешафод между двете червени колони и дожът, като прост зрител ще го аплодира.
Луиджи още не бе привършил монолога си, когато дожесата вече бе дала заповед на шамбелана и на всички слуги да провъзгласят навсякъде: „Дожът е жив! Дожът е жив!“
После тя се върна при мъжа си и му разказа по предпазлив начин за последните събития.
Луиджи разбра само няколко думи от речта на Катерина, но те бяха достатъчни, за да се събудят яростта в гърдите му.
Нещастникът приличаше на движещ се труп. Тежката корона на дожовете, поставена върху разрошената му червеникава коса, правеше да изпъква ужасната бледност на лицето му, неговите зловещи очи изпускаха светкавици от омраза.
Дожовата му мантия висеше по дължината на отслабналото му тяло и образуваше много гънки.
Но какво важеше това в очите на Катерина! Тя никога не бе обичала Луиджи. Тя не виждаше в него друго, освен една играчка, един инструмент за осъществяване на целите си.
Нейният съпруг бе пред прага на смъртта. Проблясъкът на съзнание през няколкочасовото му завръщане в живота не бе нищо друго, освен последният пламък на едно загасващо огнище.
През това време викът: „Дожът е жив!“ се бе разнесъл навсякъде из палата. Войските отговориха с радостни възгласи на слугите на Катерина.
— Дожът е жив! — почнаха да викат на свой ред и членовете на синорията, събрани в заседателната зала.
Антонио Мемо се надяваше, че вече ще се сложи край на разногласието, че властта ще бъде спасена, бунтът потушен, редът възстановен.
Той отърча при дожа, хвана почтително ръката му и двамата влязоха в залата.
Съветниците станаха от столовете си при появяването на Луиджи Гримани, дожа на Венеция.
Държавният глава седна в своя специален фотьойл и отговори с жест на ръката на изразите на уважение, които му засвидетелствува синорията.
— Морето бушува ли, иска ли да погълне всички ни? Народът иска ли кървави зрелища? — произнесе той, заставайки в театрална поза, като че ли цяла Венеция бе един грамаден колизей с многобройна публика. — Да, той ще има своите жертви, но ще ги изтръгнем от неговата гръд! Казаха ми, че незаконнороденият и неговите главни съучастници са на сигурно място… Толкова по-добре! Да живее правосъдието!
— Негърът е също пленник — добави Антонио Мемо.
— И негърът ли? — каза дожът с учудване. Ето кое е отлично, мои приятели. Ах, какъв фееричен грандиозен спектакъл, като тези в древния Рим ще дадем ние на народа! Чувате ли как се вълнува? Той иска главата на незаконнородения, но неговите двама съучастници ще умрат първи. Маринели и негърът ще дойдат после. Такава е моята воля! Подкрепяте ли я, сеньори?