Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Когато вдигнах глава да се ориентирам в ситуацията, блясъкът на Рубина вече не се виждаше. Нишата, от която грееше светлината му, бе скрита от собствената си източна скална стена.
Продължих, обаче, да пълзя, близо до самия ръб на огромната бездна, преди да свия отново надясно. Най-после стигнах до място, където реших, че е безопасно да се изправя. Очаквах ново проблясване, нов гръмотевичен тътен — наблизо или на бойното поле, — но нищо не се случваше. Започнах да се чудя… защо? Протегнах сетивата си и опитах да доловя присъствието на Рубина, ала не успях. Забързах към мястото, където бях видял сиянието му.
Хвърлих поглед назад към бездната, за да се уверя, че оттам не се приближава някаква нова заплаха. Измъкнах меча си. Щом стигнах височината, се прилепих към скалния откос и започнах да се промъквам на север. Стигнах до нишата, приведох се и надзърнах зад ръба.
Нямаше никакво червено сияние. Нито пък неясна фигура. Вдлъбнатината изглеждаше празна. Наоколо не се забелязваше нищо подозрително. Възможно ли бе отново да се е телепортирал? И ако беше така, защо?
Изправих се и заобиколих скалния ръб. Продължих нататък. Отново се опитах да усетя излъчването на Рубина и този път успях да вляза в слаб контакт с него… някъде нагоре и вдясно, както ми се стори.
Безшумен, предпазлив, аз се запътих натам. Защо ли бе напуснал прикритието си? Намирал се бе в идеална позиция, за онова, което се готвеше да извърши. Освен, ако…
Чух писък и проклятие. От два различни гласа. Затичах.
XI
Забелязах една естествена пътечка, която водеше нагоре. Втурнах се по нея.
Все още не можех да видя никого, но усещането ми за присъствието на Рубина ставаше по-силно с всяка измината крачка. Имах чувството, че от дясната си страна чувам и нечии чужди стъпки и се завъртях натам, ала не забелязах нищо. Рубина също не можеше да е толкова близо, така че продължих напред.
Когато приближих върха на височината, зад която висеше огромната черна капка Хаос, чух гласове. Не можех да различа думите, но тонът беше развълнуван.
Забавих темпо, промъкнах се още по-близо и надникнах иззад една скала.
Рандъм се намираше недалеч от мен, а Файона стоеше до него, както и лордовете Чантрис и Фелдейн. Всички, с изключение на Файона, държаха оръжия, готови да ги използват, но изобщо не помръдваха. Погледите им бяха втренчени към самия ръб — каменна тераса малко над тяхното равнище, на около петнайсет метра разстояние, — където започваше бездната.
Там стоеше Бранд и държеше пред себе си Дирдри. Тя беше без шлем, с разпиляна по раменете коса, а той държеше на гърлото й кинжал. И като че ли вече я бе порязал леко. Отново се скрих.
Чух как Рандъм тихо попита:
— Нищо повече ли не можеш да направиш, Фай?
— Мога да го държа там — отвърна тя — и от това разстояние да забавя усилията му да повлияе на времето. Но това е всичко. Той е настроен донякъде към Рубина, а аз не съм. Освен това има предимството и на близостта, виси му на гърдите. Всичко друго, което бих могла да опитам, ще предизвика противодействие.
Рандъм прехапа долната си устна.
— Хвърлете оръжията — извика Бранд. — Веднага или Дирдри е мъртва.
— Убий я и ще загубиш единственото, благодарение на което си още жив — каза Рандъм. — Направи го и аз ще ти покажа къде ще си сложа оръжието.
Бранд измърмори нещо под нос. После заяви:
— Добре. Тогава ще почна да я режа на части.
Рандъм се изплю.
— Хайде! Тя може да се регенерира не по-зле от всички нас. Измисли нещо по-добро или млъкни и се бий като мъж.
Бранд остана неподвижен. Реших, че е по-разумно да не разкривам присъствието си. Можеше да се отвори възможност да предприема нещо. Надзърнах още веднъж и мислено фотографирах терена, преди да се скрия отново. В далечината вляво имаше няколко едри камъка, но не се простираха на достатъчно голямо разстояние. Не виждах никакъв начин да се промъкна до него.
— Мисля, че се налага да поемем риска и да го нападнем — чух да шепне Рандъм. — Не виждам друга възможност. А вие?
Преди някой да успее да му отговори, се случи нещо странно. Дневната светлина взе да става по-ярка.
Огледах се на всички страни за източника на осветлението и накрая погледнах нагоре.