Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Изглежда беше прав. Битката като че ли бе приключила, с изключение на няколко изолирани групички, където врагът още се съпротивляваше, но и те бързо се стопяваха, воюващите падаха мъртви или в плен и всички се движеха в нашата посока, отстъпвайки пред всепомитащата вълна, която бе достигнала отсрещния край на бойното поле. Скоро височинката щеше да бъде задръстена от оцелелите и на двете страни. Погледнах зад нас. Откъм черната цитадела не прииждаха никакви нови подкрепления. Дали бихме могли да се скрием там, когато вълната стигнеше накрая и дотук? А после какво? Бездната сякаш предлагаше всеобхватния отговор.
— Скоро — промърморих аз, като си мислех за Дирдри. — Скоро… — Защо пък не?
Наблюдавах фронта на бурята, който святкаше, поглъщаше, променяше. Да, скоро. При положение, че Рубина бе полетял с Бранд…
— Бранд… — изрекох замислено. — Кой в края на краищата му видя сметката?
— Аз претендирам за тази чест — заяви един познат глас, за който не можех в този момент да се сетя чий е.
Завъртях глава и погледнах. Върху един камък седеше мъжът в зелено. До него на земята лежаха лъкът и колчанът му. Той ми се ухили със зла усмивка.
Това беше Кейн.
— Проклет да съм! — възкликнах и си потърках брадата. — Нещо странно се случи с мен по пътя към твоето погребение.
— Аха. Чух. — Той се разсмя. — Някога да си убивал себе си, Коруин?
— Напоследък не съм. Ти как го направи?
— Отидох до една подходяща сянка — каза Кейн — и там издебнах сянката на самия мен. Така се сдобих с трупа. — Той потрепера. — Усещането е доста особено. Не бих желал да го изпитам пак.
— Но защо? — учудих се аз. — Защо трябваше да се правиш на мъртъв и да стоварваш вината за това върху мен?
— Исках да стигна до корените на проблема в Амбър — обясни Кейн — и да го унищожа. Мислех, че за целта е най-добре да потъна в неизвестност. А какъв по-добър начин от този, да накарам всички да ме мислят за мъртъв? И накрая успях, както виждаш. — Той замълча. — Съжалявам за Дирдри, обаче. Но нямах никакъв избор. Това беше последният ни шанс. Не допусках, че наистина ще я повлече със себе си.
Извърнах поглед.
— Нямах никакъв избор — повтори Кейн. — Надявам се, че го разбираш.
Кимнах.
— Но защо се опита да нагласиш всичко така, като че ли аз съм те убил? — попитах.
В този момент към нас се приближиха Файона и Блийс. Поздравих ги и се обърнах пак към Кейн, в очакване на отговор. Имах желание и Блийс да го попитам някои неща, но те можеха да почакат.
— Е? — подканих аз.
— Исках да те махна от пътя — заговори Кейн. — Все още мислех, че може ти да стоиш зад всичко. Ти или Бранд. Бях стеснил кръга до вас двамата. Дори допусках, че може да действате заедно… особено като взе да припира да те върне обратно.
— Погрешно си го разбрал — намеси се Блийс. — Бранд се мъчеше да го задържи настрана. Той бе научил, че паметта му се връща и…
— Сега ми е ясно — отговори Кейн, — но тогава ми изглеждаше иначе. Затова исках Коруин пак да бъде затворен в тъмница, докато аз търся Бранд. Тогава се спотаих и започнах да слушам всичко, което си казвахте чрез Фигурите, като се надявах да попадна на следа за местонахождението на Бранд.
— Значи това е имал предвид татко — отбелязах аз.
— Кое? — попита Кейн.
— Той подхвърли, че някой може да подслушва Фигурите.
— Не виждам откъде е могъл да знае. Научих се да бъда абсолютно пасивен, докато го правя. Усвоих изкуството да ги възприемам всички наведнъж, като ги докосвах съвсем лекичко и чаках някой да се раздвижи. Когато това станеше, насочвах вниманието си към разговарящите. А разглеждах ли ви поотделно, открих дори, че понякога мога да прониквам и в мислите ви, ако в този момент не използвахте Фигурите, нещо друго отвличаше вниманието ви и аз не си позволявах никаква реакция.
— И все пак той е знаел — настоях аз.
— Това е напълно възможно. Дори очевидно — съгласи се Файона, а Блийс кимна.
Рандъм дойде по-наблизо.
— Какво имаше предвид, като попита за хълбока на Коруин? — поинтересува се той. — Как би могъл изобщо да знаеш за това, ако не си…
Кейн просто потвърди с глава. Видях Бенедикт и Джулиан заедно в далечината да се обръщат към своите войници. При безмълвния жест на Кейн, забравих за тях.