Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Дори да си бях починал и да носех доспехи, пак бих си помислил дали да се включа в касапницата. Моята задача в момента беше да открия Бранд. Съмнявах се, че той би се включил пряко в битката. Хубавичко огледах околността за самотна фигура. Не… Може да беше от другата страна на бойното поле. Ще трябва да заобиколя от север. Твърде голям район не виждах на запад.
Обърнах коня и започнах да се спускам по хълма. Толкова хубаво би било да припадна, мислех си аз. Просто да се свлека на купчина и да заспя. Въздъхнах. Къде, по дяволите, беше Бранд?
Стигнах до подножието на хълма и кривнах да прескоча едно дере. Имах нужда от по-добър поглед…
— Принц Коруин от Амбър!
Той ме изчака, докато се насочих пак към него, едър мъж с цвят на мъртвец, рижа коса и не по-малко риж кон. Носеше медни доспехи със зеленикави орнаменти и седеше с лице към мен, неподвижен като статуя.
— Видях те горе на хълма — каза той. — Нямаш броня, нали?
Тупнах се по гърдите.
Мъжът рязко кимна. После се пресегна, първо към лявото си рамо, след това към дясното, накрая отстрани и освободи предницата на бронята си. Свали я, отпусна я към земята от лявата си страна и я остави да падне. По същия начин постъпи и с набедрениците си.
— Дълго чаках, за да се срещна с теб — заяви той. — Аз съм Борел. Не исках да се говори, че съм се възползвал от непочтено предимство, след като те убия.
Борел… името ми звучеше познато. Тогава си спомних. Дара го бе споменала с уважение и привързаност. Той беше нейният учител по фехтовка, майсторът на меча. Ала бе глупав, както виждах. Беше се лишил от уважението ми, като си свали доспехите. Боят не е игра и аз нямах намерение да стоя на разположение на всеки самонадеян идиот, който мислеше иначе. Особено пък на толкова умел идиот, когато се чувствах разнебитен. Най-малкото, можеше съвсем да ме изтощи.
— Сега ще разрешим един проблем, който отдавна ме измъчва — обяви той.
Отговорих му с малко отживял вулгаризъм, завъртях черния си жребец и препуснах обратно в посоката, от която бях дошъл. Борел веднага се втурна след мен.
Като стигнах пак до дерето, осъзнах, че нямам кой знае каква преднина. Всеки момент той щеше да се окаже съвсем близо до беззащитния ми гръб и щеше или да ме съсече, или да ме принуди да се бия. Ала колкото и да беше ограничен, изборът ми се простираше малко по-далеч.
— Страхливец! — извика той. — Да бягаш от честен двубой! Това ли е големият воин, за когото толкова съм слушал?
Протегнах се и откопчах плаща си. Дерето от двете страни стигаше до раменете ми, после до кръста.
Скочих от седлото, препънах се и се закрепих на крака. Черният жребец продължи напред. Изкатерих се отдясно, с лице към преследвача си.
Хванах плаща с две ръце и го завъртях като тореадор секунда или две преди главата и раменете на Борел да се изравнят с гърдите ми. Той го покри целия, заедно с изтегления меч, лиши го от сетива и забави ръцете му.
Тогава силно го ритнах. Целех се в главата, но го улучих в лявото рамо. Мъжът се изтърси от седлото, а конят му също продължи напред.
Измъкнах Грейсуондир и се хвърлих върху Борел. Той тъкмо бе отметнал плаща ми и се мъчеше да стане. Прободох го, както беше седнал и видях смаяното изражение на лицето му, когато от раната бликнаха пламъци.
— О, каква подлост! — извика той. — Имах по-добро мнение за теб!
— Не сме на Олимпийските игри — отвърнах му аз и изтръсках няколко искри от плаща си.
После догоних коня си и го яхнах. Това ми отне няколко минути. Продължих на север и стигнах до по-високо място. Оттам видях Бенедикт да командва битката, а малко по-далече зад него зърнах Джулиан, начело на своите отреди от Ардън. Бенедикт очевидно ги държеше в резерва.
Тръгнах отново срещу настъпващата буря, под получерното, полуцветно въртящо се небе. Скоро приближих целта си, най-високия хълм в околността и започнах да се изкачвам по него. На няколко минути от пътя нагоре спрях, за да погледна назад.
Видях Дирдри, в черни доспехи да върти секира; Луела и Флора бяха сред стрелците, Файона я нямаше никаква. Не забелязах и Жерар. Тогава различих Рандъм, яхнал кон, размахал тежък меч, да води атаката срещу врага върху височинката. Близо до него се биеше рицар в зелени доспехи, когото не можах да разпозная. Той въртеше боздугана си със смъртоносно умение. На гърба му висеше лък, а на хълбока му проблясваше колчан със стрели.