Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Изведнъж отново настроението ми се развали. Трябваше да спра Бранд, непременно трябваше да спася това място. Намирах се в центъра на Лабиринт. Ако и този беше като другите, сигурно можех да използвам силата му, за да се прехвърля, където си поискам. Сега можех да го използвам, за да се присъединя към останалите.
Изтупах се от праха. Разхлабих меча в ножницата. Възможно бе ситуацията да не е чак толкова безнадеждна, колкото ми се бе виждала преди. Поръчано ми беше да занеса Рубина до мястото на битката. Е, Бранд го бе направил вместо мен; на практика камъкът беше там. Трябваше просто да отида и по някакъв начин да си го взема от него, след което да тласна събитията в нужната посока.
Огледах се на всички страни. По някое време щеше да се наложи да се върна тук и да проуча новото положение, ако оцелеех след онова, което предстоеше. Цареше някаква тайнственост наоколо. Тя се долавяше във въздуха и се носеше с вятъра. С векове можеше да се разкрива какво се бе случило, когато бях създал новия Лабиринт.
Махнах на дървото. То като че ли се раздвижи в отговор. Наместих розата на яката си и й пооправих листенцата. Време беше отново да потегля. Трябваше да свърша още една работа.
Наведох глава и затворих очи. Опитах се да си припомня пейзажа пред последната бездна преди Царството на Хаоса. И тогава го видях, прострял се под онова полудяло небе, и го населих с роднините си и нашите войски. Като че ли долетя шум от далечна битка, докато го правех. Сцената се намести, стана по-ясна. Задържах видението още секунда, после накарах Лабиринта да ме прехвърли там.
… Миг по-късно стоях върху един хълм край дълга равнина, а студеният вятър развяваше плаща ми. Небето беше същото, каквото си го спомнях — полудяло, въртящо се, на ивици, половината черно, половината на еуфористични дъги. Из въздуха се носеха неприятни изпарения. Черният път сега се падаше отдясно, пресичаше тази равнина и продължаваше нататък над бездната към мрачната цитадела, над която проблясваха зловещи светлинки. Сред въздуха плуваха ефирни мостове, протегнали се далече към мрака и по тях, както и по черния път, се движеха странни сенки. На полето под мен изглежда бяха съсредоточени най-големите маси войски. Зад гърба си чух още нещо, освен крилатата колесница на Времето.
Щом се обърнах в посоката, която трябваше да е север, видях, че онази дяволска буря продължава да напредва през далечните планини, святка и ръмжи, плъзга се напред като висок до небето ледник.
Значи не я бях спрял със създаването на нов Лабиринт. Тя изглежда просто бе отминала моя защитен район и бе продължила натам, накъдето отиваше. Надявах се тогава, че от новия Лабиринт ще излязат импулси, които ще внесат ред по всички Сенки след разрушителното действие на бурята. Зачудих се колко ли време ще й трябва, за да стигне дотук.
Чух шум от конски копита и се обърнах, като изтеглих меча си…
Към мен препускаше рогат ездач върху огромен черен кон, а очите му искряха от ярост.
Заех позиция и зачаках. Той като че ли се спускаше по един от ефирните мостове, който се бе отклонил в моята посока. И двамата се намирахме доста далече от главната сцена на действията. Наблюдавах го как тръгна по хълма. Странен кон беше това. Хубав гръден кош. Къде, по дяволите, беше Бранд? Не бях тръгнал да се бия, с когото ми падне.
Гледах приближаването на ездача и кривия меч в дясната му ръка. Донагласих стойката си, когато замахна да ме съсече. Парирах така, че получих достъп до десния му лакът. Сграбчих го и свалих мъжа от седлото.
— Тази роза… — възкликна той, докато падаше. Не знам какво още щеше да каже, защото му прерязах гърлото и думите, както и всичко останало от него, бяха погълнати от бликналите пламъци.
После се извъртях, прибрах Грейсуондир, изтичах няколко крачки и хванах юздата на черния жребец. Заговорих на коня да го успокоя и го отведох встрани от огъня. След няколко минути вече се разбирахме по-добре и го възседнах.
Отначало малко се дърпаше, но аз го оставих да върви по хълма полека, докато наблюдавах. Силите на Амбър изглежда настъпваха. По цялото поле бяха разпръснати димящи трупове. Основната част от вражеските войски беше притисната на една височина, близо до бездната. Редиците им, макар и все още несломени, неотменно отстъпваха назад. От другата страна над същата бездна преминаваха подкрепления и се присъединяваха към онези, които удържаха височината. Набързо прецених растящия им брой и позициите им и реших, че те вероятно също се готвят за настъпление. Бранд не се виждаше никъде.