Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Грохотът на бурята ставаше по-силен, докато се приближавах към върха. Светкавиците проблясваха равномерно, като развалена неонова лампа, а дъждът се лееше, подобен на завеса от фибростъкло, която сега прекосяваше планините.
Под мен хора и зверове — а и немалко хора-зверове — се биеха на живот и смърт. Облак прах висеше над бойното поле. Като прецених разположението на силите, реших, че едва ли растящият по численост враг ще може да бъде изтикан по-нататък. Дори ми се струваше, че точно е настъпил моментът за контраатака. Те изглежда бяха готови и само чакаха заповедта.
Бях на минута и половина път от тях. Те започнаха да напредват, разгърнаха се по склона, подсилиха редовете на своите, отблъснаха нашите войски, взеха да ги притискат. А откъм черната бездна пристигаха все нови и нови подкрепления. Войниците ни започнаха относително стегнато отстъпление. Врагът настъпи още по-устремно и точно когато вече ми се струваше, че нашите са готови да се обърнат в бягство, трябва да бе дадена заповед.
Чух звука от рога на Джулиан и скоро след това го видях и него самия, възседнал Моргенщерн, да повежда мъжете от Ардън към бойното поле. Така силите на противниците почти се изравниха и шумът се усили още повече под въртящото се отгоре небе.
Наблюдавах развоя на битката може би около четвърт час, докато нашите воини бавно отстъпваха през полето. Тогава видях на върха на един от отсрещните хълмове да се появява едноръка фигура върху кон на огнени ивици. Ездачът държеше вдигнат меч и беше с гръб към мен, обърнат на запад. Той остана неподвижен няколко безкрайни мига. Накрая отпусна меча си.
Чух тромпети откъм запад, ала отначало не виждах нищо. След това пред погледа ми се откриха редиците кавалерия. Трепнах. За момент си помислих, че там е Бранд. После разбрах, че всъщност Блийс води своите части към незащитения фланг на противника.
И изведнъж нашите войски на бойното поле вече не отстъпваха. Удържаха позициите си. След малко започнаха и да настъпват.
Блийс и неговите конници продължиха напред, а аз осъзнах, че Бенедикт отново извоюва победа. Врагът скоро щеше да бъде напълно разгромен.
Тогава откъм север лъхна студен вятър и пак погледнах натам.
Бурята бе напреднала значително. Като че ли отскоро бе започнала да се движи доста по-бързо. А сега беше и много по-тъмна, светкавиците проблясваха по-ярко, гръмотевиците трещяха по-силно. Студеният, влажен вятър ставаше все по-силен.
Взех да правя догадки… дали щеше просто да помете полето като анихилационна вълна и да сложи край на всичко? Какво ли щеше да е влиянието на новия Лабиринт? Дали неговите вълни щяха да плъзнат след това, за да възстановят картината? Нещо не ми се вярваше. Ако тази буря ни погълнеше, имах чувството, че нямаше да има измъкване. Единствено със силата на Рубина бихме могли да се спасим от нея, докато отново настъпи ред. А и какво ли щеше да е останало, дори да оцелеехме? Направо не смеех да си помисля.
Какъв ли беше планът на Бранд? Защо чакаше още? Какво смяташе да направи?
За пореден път огледах цялото бойно поле…
Май зърнах нещо.
В сенките на височината, където врагът се бе прегрупирал и откъдето идваха подкрепленията му… имаше нещо.
Миниатюрен червен проблясък… Сигурен бях, че съм го видял.
Продължих да се взирам и да чакам. Трябваше да го мярна отново, да определя точното място…
Мина цяла минута. Може би дори две…
Ето! И пак.
Смушках черния жребец. Виждаше ми се възможно да заобиколя близкия фланг на врага и да се изкача до тази уж изоставена височина. Спуснах се по хълма и се насочих натам.
Това трябваше да е Бранд с Рубина. Избрал си бе хубаво, безопасно място, откъдето можеше да вижда цялото бойно поле, както и приближаващата буря. Оттам би могъл да насочва светкавиците й право върху нашите воини. Щеше да свири отбой, щом настъпеше момента, да удари по нас със странните стихии на бурята и после да я заобиколи. Действително бе избрал най-простия и целесъобразен начин да използва Рубина при дадените обстоятелства.
Трябваше бързо да се добера до него. Аз владеех камъка по-добре, но разстоянието пречеше, а той държеше Рубина на гърдите си. Най-многото, което можех да направя, бе да се втурна право към него, да се приближа достатъчно на всяка цена, да поема властта над камъка и да го използвам срещу него. Ала той можеше да е разположил и охрана край себе си. Това ме безпокоеше, защото ако трябваше да се справя с още някой, щях да се забавя катастрофално. В случай, че беше сам пък, какво щеше да му попречи да се прехвърли някъде другаде, ако играта започнеше да загрубява? Тогава какво можех да направя? Да се втурна в ново преследване, от самото начало? Зачудих се, дали не бих могъл да използвам Рубина, за да го спра. Нямах представа. Реших да опитам.