Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Ти? — изграчих аз. — Ти ли ме прободе?
— Пийни си малко, Коруин — предложи ми Рандъм манерката си. Вътре имаше разредено вино. Надигнах го. Жаждата ми беше неутолима, но се възпрях след няколко големи глътки.
— Разкажи ми за това — рекох.
— Добре. Дължа ти го — каза Кейн. — Когато научих от мислите на Джулиан, че си върнал Бранд в Амбър, реших, че предишните ми предположения са били правилни. Което означаваше, че трябва да унищожа и двама ви. Използвах Лабиринта, за да се пренеса в твоята стая през онази нощ. Там се опитах да те убия, но ти се движеше прекалено бързо и по някакъв начин успя да се прехвърлиш някъде другаде, преди да ми е паднала нова възможност.
— Дявол да го вземе, сляп ли си бил? — изругах аз. — Като си можел да проникваш в мислите ни, не видя ли, че не съм аз човекът, който ти трябва?
Той поклати глава.
— Успявах да доловя само повърхностни помисли и реакции на непосредственото ти обкръжение. А дори и толкова невинаги. Но аз бях чул проклятието ти, Коруин. И то се сбъдваше. Можех да го видя навсякъде около нас. Убеден бях, че за всички ни щеше да е много по-безопасно, ако ти и Бранд ни се махнехте от пътя. От действията му преди твоето завръщане, имах представа на какво е способен той. Ала тогава не успях да се добера до него, заради Жерар. После Бранд започна да става по-силен. По-късно направих един опит, но се провалих.
— Кога беше това? — попита Рандъм.
— Когато пак Коруин отнесе обвиненията. Аз се бях маскирал. В случай, че успееше и той да се измъкне като Коруин, не исках да знае, че още се навъртам наоколо. С помощта на Лабиринта се прехвърлих в покоите му и се опитах да го довърша. И двамата бяхме ранени — имаше доста кръв наоколо, — но и той успя да се телепортира някъде. Неотдавна влязох във връзка с Джулиан и се присъединих към него в тази битка, защото бях сигурен, че Бранд няма как да не се покаже тук. Бях си приготвил няколко стрели със сребърни върхове, защото вече бях убеден, че Бранд не е като останалите от нас. Исках да го убия бързо и да го направя от разстояние. Упражнявах стрелбата си с лък и дойдох да го търся. Накрая го открих. Сега всички ми разправят, че не съм бил прав по отношение на теб, така че твоята стрела ще си остане неизползвана.
— Много ти благодаря.
— Може би дори ти дължа извинение.
— Хубаво би било.
— От друга страна, мислех си, че съм прав. Исках само да спася останалите…
Така и изобщо не получих извинение от Кейн, защото точно в този момент целият свят сякаш се разлюля от силно изсвирване — безпосочно, гръмко, протяжно.
Кейн се изправи и посочи:
— Там! — извика той.
Погледът ми проследи жеста му. Завесата на бурята се бе разделила откъм северозапад, на мястото, където черният път излизаше от нея. Там се бе появил призрачен ездач на черен кон и надуваше своя рог. Мина известно време, докато всички звуци достигнат до нас. След малко към него се присъединиха още двама свирачи — също бледи, яхнали черни жребци. Те вдигнаха роговете си и добавиха и техния звук.
— Какво ли може да е това? — попита Рандъм.
— Мисля, че се досещам — заяви Блийс и Файона кимна.
— Какво е, в такъв случай? — попитах ги аз.
Но те не ми отговориха. Ездачите отново тръгнаха напред по черния път и след тях се показаха още.
XII
Наблюдавах. На височината около мен цареше пълна тишина. Всички войници бяха замръзнали и гледаха към процесията. Дори пленниците от Царството на хаоса бяха насочили вниманието си натам.
Водени от бледите свирачи, идваха група конници върху бели жребци и носеха знамена, някои от които не познавах, а пред тях яздеше нещо като човек и носеше флага с Еднорога на Амбър. Следваха ги музиканти и част от инструментите им бяха от вид, който виждах за първи път.
Зад музикантите маршируваха дълги редици от рогати човекоподобни същества в леки доспехи и горе-долу всеки двайсети носеше пред себе си огромен факел, който се издигаше високо над главата му. Тогава откъм тях долетя някакъв дълбок звук — бавен, ритмичен, пълзящ под свиренето на роговете и музиката — и аз осъзнах, че пехотинците пееха. Стори ми се, че мина страшно много време, докато цялата тази маса се придвижваше по черния път в далечината, ала никой от нас нито помръдна, нито проговори. Те напредваха със своите факли, знамена, музика и пеене, докато накрая стигнаха до края на бездната и продължиха по почти невидимото продължение на тази тъмна магистрала, като сега факлите им проблясваха в мрака, осветяваха пътя им. Музиката стана по-силна, въпреки разстоянието, все повече и повече гласове се присъединяваха към техния хор, докато гвардията продължаваше да изниква иззад святкащата завеса на бурята. От време на време изтрещяваше гръмотевица, но нейният тътен не можеше да удави този звук, както и воят на вятъра, който атакуваше факлите, докъдето ми стигаше погледът. Движението въздействаше хипнотично. Струваше ми се, че наблюдавам процесията от безброй дни, дори може би години, заслушан в мелодията, която вече бях разпознал.