Шантарам

Очаквахме Ханиф да се върне дълго, премръзнали и гладни. Пиехме вода, но това само отлагаше мъченията с няколко минути и след това огладнявахме още повече. Двайсет и четирите часа се разтегнаха до два дни и преминаха в трети, а от него нямаше ни вест, ни кост. На сутринта на третия ден приехме, че Ханиф е мъртъв или пленен. Джума, камилар от малък таджикски анклав в югоизточната част на Афганистан, близо до Иран, предложи да тръгне да го търси. Той беше мургав мъж с мършаво лице, нос като ястребов клюн и плътни чувствени устни. Беше близък с Ханиф и Джалалаад — с онази близост, която мъжете намират на война и в затвора против всичките си очаквания и която рядко изразяват с думи и жестове.

Таджикските камиларски кланове на Джума бяха традиционните съперници на народа Мохманд Хазарбуз, към който принадлежаха Ханиф и Джалалаад, в номадския превоз на стоки. Конкуренцията между групите бе станала по-напрегната след бързата модернизация на Афганистан. През 1920 г. един от всеки трима афганци е бил номад. Само две поколения по-късно, през 1970 г., номади са само два процента от населението. Въпреки че бяха съперници, войната бе накарала тримата младежи да си сътрудничат и да станат, неразделни приятели. Дружбата им беше укрепнала през скучните месеци на криене, вклинили се между бойните върхове, и бе изпитвана многократно в битки. Заедно те бяха унищожили с мини и гранати един руски танк. На кожен ремък на врата си всеки от тях носеше парченце метал, взето от танка за спомен.

Когато Джума обяви, че ще търси Ханиф, всички знаехме, че не можем да го спрем. С тежка въздишка Сюлейман се съгласи да го пусне. Джума отказа да изчака да се стъмни, метна пушка на рамо и незабавно изпълзя от лагера. Не беше ял от три дни също като нас, но усмивката, която отправи на Джалалаад, когато погледна през рамо за последен път, сияеше от сила и кураж. Гледахме го как тръгва, гледахме как неговата тънка, отдалечаваща се сянка пълзи по пясъчния часовник на снежните склонове под нас.