Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
От своя страна, аз признах на Махмуд Мелбааф, че през последните дни съм мислил почти непрекъснато за изхвърленото месо. Не бях мюсюлманин и на мен това месо не ми беше забранено, но живеех в такава близост с бойците през толкова много мъчителни седмици, че бях свързал съдбата си с тяхната. Никога не бих хапнал нещичко, докато те гладуваха. Исках да ям от месото, но само ако се съгласяха да го изядат с мен.
Сюлейман изказа решителното мнение по въпроса. Той напомни, че макар и наистина да е зло за един мюсюлманин да яде храна-харам, още по-голямо зло е да умре от глад, когато има харам за ядене. Мъжете решиха, че ще сготвим разложеното месо на супа, преди да се зазори, а после, подкрепени, щяхме да се възползваме от сведенията на Хабиб за вражите позиции, за да си пробием път с бой и да излезем от планините.
През дългите седмици на укриване и чакане без топлина и топла храна, ние се забавлявахме и подкрепяхме с разни истории. През тази последна нощ, след разказите на няколко души, отново дойде моят ред. Първият ми разказ, преди седмици, беше за бягството ми от затвора. Въпреки че бяха скандализирани от признанията ми, че съм гунаа, грешник, и съм лежал в затвора като престъпник, разказът ги развълнува и после ме разпитваха за много неща. Вторият ми разказ беше за Нощта на убийците — как тримата с Абдула и Викрам проследихме нигерийските килъри, как се бихме с тях и ги победихме, а после ги изгонихме от страната; как залових Маурицио — мъжа, виновен за всичко, и го пребих с юмруци; и как ми се искаше да го убия, но го бях пощадил, само за да съжаля за това, когато нападна Лиса Картър и принуди Ула да го убие.
И тази история беше посрещната много добре. Когато Махмуд Мелбааф се настани до мен, за да превежда третата ми история, се замислих какво ли би могло отново да завладее въодушевлението им. Съзнанието ми прегледа списъка си с герои. Бяха много, толкова много мъже и жени — като започнем от собствената ми майка, чиято смелост и жертвоготовност вдъхновяваше спомените ми. Но когато заговорих, изведнъж започнах да разказвам историята на Прабакер. Думите като отчаяна молитва се изливаха. Неканени. От сърцето ми.
Разказах им как Прабакер бе напуснал райското си село и отишъл в града още като дете; как се беше върнал като юноша с буйното улично момче Раджу и другите си приятели, за да отблъснат заплашващите ги престъпници — дакаити; как Рухмабай, майка му, бе вдъхнала кураж на селските мъже; как младият Раджу стрелял с револвера, пристъпвайки към онзи самохвалко, водачът на дакаитите, докато мъжът не паднал мъртъв; как Прабакер обичаше угощенията, танците и музиката; как беше спасил любимата си от холерната епидемия и се беше оженил за нея; и как беше издъхнал в болничното легло, обкръжен от нашата безутешна обич.
След като Махмуд преведе и последните ми думи, последва продължително мълчание. Мъжете мислеха върху разказа ми. Тъкмо когато се самоубеждавах, че и те са толкова трогнати от живота на малкия ми приятел, колкото бях аз, започнаха да ми задават въпроси.
— А колко кози имаха в онова село? — попита сериозно Сюлейман.
— Той иска да знае колко кози… — започна да превежда Махмуд.
— Разбрах, разбрах — усмихнах се аз. — Ами, доколкото мога да кажа, около осемдесет, може и сто да са били. Всяко домакинство имаше по две-три кози, но някои имаха и по шест, и по осем.
Тази информация предизвика малка дискусия с много ръкомахане, по-оживена и пристрастна от всички политически и религиозни дебати, възникващи понякога между мъжете.
— Какви бяха… тези кози… на цвят? — попита Джалалаад.
— Цветовете — обясни важно Махмуд. — Иска да знае какви са били тези кози на цвят.
— Ами… брей, сигурно са били кафяви и бели, и няколко черни.
— Големи ли бяха козите като тези в Иран? — преведе Махмуд въпроса на Сюлейман. — Или бяха кльощави като тия в Пакистан?
— Ами, горе-долу толкова големи… — посочих с ръце.
— Колко мляко даваха тези кози всеки ден? — попита Назир, увлечен в разговора пряко волята си.
— Ами… аз не разбирам много от кози…
— Опитай се — настоя Назир. — Опитай се да си спомниш.
— Ох, да му се не види. Аз… да ви кажа, това го говоря така, напосоки, но бих казал, че даваха може би към два литра на ден… — вдигнах безпомощно ръце.