Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Приятелите ми… — попита Джалалаад. — Джума и Ханиф… видя ли ги някъде?
Хабиб не отговори. Джалалаад повтори въпроса по-настоятелно.
— Видя ли ги? Бяха ли в руския лагер? Заловили ли са ги?
Вслушвахме се в тишината, натегнала от страха ни и от отровната миризма на разложена плът, просмукала се в Хабиб. Той като че медитираше или може би се вслушваше в нещо, което никой не чуваше.
— Кажи ми, бач-е-кака — попита кротко Сюлейман, наричайки го с познатата дума за „племенник“, — какво искаше да кажеш с това, че сега имало само един начин да излезем оттук?
— Те са навсякъде — отвърна Хабиб с лице, изкривено от зейналата уста и налудничавия поглед. Махмуд Мелбааф ми превеждаше, шепнейки ми в ухото. — Нямат достатъчно хора. Минирали са всички по-лесни пътеки, извеждащи от планината. На север, на изток, на запад, всичко е минирано. Само на югоизток е чисто, защото си мислят, че няма да се опитате да избягате оттам. Оставили са този път чист, за да могат да дойдат и да ви хванат.
— Не можем да тръгнем нататък — прошепна ми Махмуд, когато Хабиб млъкна внезапно. — Руснаците държат долината на югоизток оттук. Оттам минава техният път за Кандахар. Когато дойдат да ни хванат, ще дойдат оттам. Ако тръгнем нататък, всички ще умрем и те го знаят.
— Сега те са на югоизток. Но утре за един ден ще са от другата страна на планината, на северозапад — каза Хабиб. Гласът му беше все така спокоен и овладян, но лицето му беше злобен лик на гаргойл и контрастът изнервяше всички ни. — Само неколцина от тях ще останат тук утре. Само неколцина, докато останалите поставят последните мини по северозападните склонове, още призори. Ако се втурнете нататък, ако ги нападнете и ги преборите утре на югоизток, ще има само неколцина от тях. Можете да пробиете и да избягате. Но само утре.
— Колко общо са те? — попита Джалалаад.
— Шейсет и осем души. Имат минохвъргачки, ракети и шест тежки картечници. Прекалено много са, че да можете да се промъкнете покрай тях нощем.
— Но ти си успял — сопна се Джалалаад.
— Те не могат да ме видят — отвърна спокойно Хабиб. — Аз съм невидим за тях. Не могат да ме видят, докато не забия нож в гърлото им.
— Това е нелепо! — изсъска му Джалалаад. — Те са войници. И ти си войник. Щом ти можеш да се промъкнеш покрай тях, и ние можем.
— Вашите хора върнаха ли се? — попита го Хабиб, вперил за пръв път налудничавия си поглед в младия боец. Джалалаад отвори уста да каже нещо, но думите потънаха в малкото разбушувало се море на сърцето му. Той сведе поглед и поклати глава. — Ти можеш ли да влезеш в този лагер, без да те видят и чуят, като мен? Ако се опиташ да се промъкнеш покрай тях, ще умреш като приятелите си. Не можеш да се промъкнеш покрай тях. Аз мога, ала ти не можеш.
— Но мислиш, че можем да си пробием път с бой? — Халед му зададе въпроса тихо и кротко, но всички доловихме настойчивостта.
— Можете. Това е единственият начин. Обиколих навсякъде из планината, бях толкова близо до тях, че ги чувах как се чешат. Точно затова съм дошъл. Дойдох да ви кажа как да се спасите. Но моята помощ си има цена. Всички онези, които не убиете утре, оцелелите, ще са мои. Давате ми ги.
— Да, да — успокои го Сюлейман. — Хайде, бач-е-кака, кажи ни какво знаеш. Искаме да споделим знанията ти. Седни с нас и ни разкажи какво знаеш. Нямаме храна и затова не можем да те почерпим, извинявай.
— Храна има — прекъсна го Хабиб и ни посочи назад, към сенките в края на лагера. — Надушвам храна там.
Вярно беше — разложените останки от мъртвата коза, късовете, които бяха „харам“, лежаха на малка купчинка в кишавия сняг. Макар и да беше студено, дори в снега, парчетата сурово месо отдавна бяха започнали да гният. От толкова далече не можехме да ги подушим, но Хабиб явно можеше.
Забележката на лудия предизвика дълъг спор дали е право, или грешно от религиозна гледна точка да се яде храна, която е „харам“. Мъжете не бяха фанатици, що се отнася до вярата. Молеха се всеки ден, но не спазваха строго графика за трите молитви на шиитския ислям, нито петте молитви на сунитите. Те бяха истински вярващи, но не и открито религиозни. Въпреки това във военно време и пред лицето на застрашаващите ни големи опасности последната сила, която искаха да се обърне срещу тях, беше Господнята. Те бяха свещени воини, муджахидини — мъже, които вярваха, че ще се превърнат в мъченици в мига, в който загинат в битка, и че им е осигурено място в рая, където за тях ще се грижат прекрасни девици. Не искаха да се омърсят със забранени храни, когато бяха толкова близо до мъченическото възнасяне в рая. Всъщност това, че никой не беше обсъждал месото — харам за цял месец гладуване и още пет дни, в които не бяхме сложили нищо в уста, беше почит към вярата им.