Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Бяхме деветима. Сюлейман и Халед решиха, че трябва да напуснем лагера. В една друга планина, на около дванайсет часа пеш източно оттук, имаше пещера, която — надяваха се те — ще може да ни защити от атака. Руснаците несъмнено щяха да изпратят нов хеликоптер най-късно след няколко часа. Скоро щяха да ги последват и наземните сили.
— Всеки да напълни по две канчета с вода и по време на похода да ги държи под дрехите, до тялото си — преведе ми Халед заповедта на Сюлейман. — Вземаме оръжия, муниции, лекарства, одеяла, гориво, дърва и козата. Нищо друго.
Тръгнахме с празни стомаси и така беше още четири седмици, докато се криехме в новото скално убежище. Единият от младите приятели на Джалалаад, Ханиф, бил халал колач в селото си. Щом пристигнахме, заклахме, одрахме, изкормихме и насякохме козата. Запалихме огън с донесените от разрушения лагер дърва и малко спирт от една лампа. Изпекохме месото до последната хапка, освен краката на животното под ставата, които се смятаха за харам, или забранени за ядене от мюсюлманите. После грижливо изпеченото месо беше разделено на малки дневни дажби. Прибрахме печеното в импровизиран хладилник, изкопан в снега и леда. А после четири седмици гризахме сухото месо и се свивахме, докато се гърчехме от глад и копнеехме за още.
Месото от една коза поддържа живота на девет души цели четири седмици — това бе израз на нашата дисциплина и добронамерена подкрепа помежду ни. Много пъти се опитахме да се измъкнем от лагера и да стигнем до някой съседен кел, за да доставим още храна. Но всички местни села бяха окупирани от вражи войски и целият планински район бе обкръжен от патрули от афганистански войскови части, предвождани от руснаци. Към изтезанията на Хабиб се добавиха пораженията, които бяхме причинили на хеликоптера, и това бе вдъхнало яростна решителност на руснаците и афганските редови войници. При една от мисиите ни за храна нашите разузнавачи чули съобщение, проехтяло в близката долина. От мегафон, прикрепен върху военен джип, афганец ни описал на пущу като бандити и престъпници и съобщил, че са изпратили специален отряд да ни залови. Били обявили награди за главите ни. Нашите разузнавачи мислели да стрелят по колата, но после решили, че може да е капан, предназначен да ни изкара от скривалището. Оставили я да отмине, а думите на ловците отеквали в каменния каньон като воя на дебнещи вълци.
Очевидно подведени от невярна информация или може би следвайки дирите на кървавите екзекуции на Хабиб, руснаците от всички околни села съсредоточиха издирването в друг планински район, северно от нас. Докато се намирахме в нашата отдалечена пещера, изглежда бяхме в безопасност. И така, изчаквайки, затворени, прегладнели и изплашени, преживяхме четирите най-студени седмици от годината. Криехме се, промъквахме се сред сенките в дневните часове и се гушехме един до друг в тъмното — без светлина и топлина, всяка нощ. И бавно, леден час след леден час, острието на войната отсичаше мечтите и надеждите ни и накрая единственото, което ни остана в коравата и безутешна прегръдка на собствените ни ръце около треперещите ни тела, бе самотната воля да оцелеем.
Трийсет и шеста глава
Не можех да приема загубата на Кадербай, моят имагинерен баща. Бях помогнал да го погребем, за Бога, със собствените си ръце. Но не скърбях и не жалех за него. В мен нямаше достатъчно истина, за да скърбя, защото сърцето ми не искаше да повярва, че е мъртъв. Твърде много го обичах — така ми се струваше през онази военна зима — че просто да го няма, да е мъртъв. Ако толкова много обич можеше да потъне в земята и да не проговори повече, да не се усмихне повече — значи обичта беше нищо. А аз не исках да вярвам в това. Сигурен съм, че някъде трябваше да съществува отплата, и продължавах да я очаквам. Тогава не знаех, както сега знам, че обичта е еднопосочна улица. Обичта, също като уважението, не е нещо, което получаваш, а нещо, което даваш. Но през онези тежки седмици аз не знаех това, не го мислех, извръщах се от празнотата в живота си, където преди имаше толкова обич и надежда, и отказвах да почувствам копнежа и загубата. Свивах се в мрачното прикритие на снега и мрачния камък. Дъвчех жилавите остатъци от козе месо. Всяка минута, наситена с глад и удари на сърцето, ме влачеше по-далеч от скръбта и от истината.
Разбира се, в края на краищата привършихме хранителните запаси и свикахме събрание да обсъдим възможностите. Джалалаад и по-младите афганци искаха да избягаме — да си пробием път с бой през вражите линии и да се изнесем към пустинния район на провинция Забул, близо до пакистанската граница. Сюлейман и Халед неохотно се съгласиха, че няма друга възможност, но искаха ясни разузнавателни данни за разположението на врага, преди да изберем къде да нападнем, за да направим пробив. За тази цел Сюлейман изпрати младия Ханиф на разузнавателна мисия, при която той щеше да опише широка дъга от югозапад на север и североизток от позициите ни. Той заповяда на младежа да се върне след двайсет и четири часа и да се движи само нощем.