По заповед на президента

— Какво е направил Райън, Боб?

— Предотвратил е международен конфликт. Погрижил се е виновните да бъдат наказани по един или друг начин…

— Джим Кътър ли? — попита Плъмър. Продължаваше да се чуди на какво е способен Райън.

— Не, той наистина се е самоубил. Виждаш ли инспектор О’Дей, човека от ФБР, който е точно оттатък улицата?

— Какво за него?

— Той е проследил Кътър и го е видял да се хвърля под автобуса.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Райън не знае, че всичко това ми е известно. Имам няколко добри източника и всичко съвпада с известните факти. Или е самата истина, или е най-хитрата лъжа, на която съм попадал. Знаеш ли какво имаме в Белия дом, Джон?

— Какво?

— Един честен човек. Не относително честен, не човек, който „все още не е заловен в издънка“. Честен. Според мен той никога през живота си не е постъпвал нечестно.

— И все пак е сам сред вълци — отвърна Плъмър. Не говореше искрено и съвестта му вече започваше да протестира.

— Може да е така. Но кой казва, че ние сме вълците? Не, не е правилно. Предполага се, че трябва да преследваме измамниците, но го правим от толкова отдавна и толкова добре, че забравяме едно — в правителството има хора, които не са такива. — Той отново погледна колегата си. — Затова насъскваме хората едни срещу други, само и само да получим материал за работата си. А по този начин ние също се поддаваме на покварата. Какво да направим по този въпрос, Джон?

— Знам за какво питаш. Отговорът ми е „не“.

— Във време на относителни ценности е чудесно да откриеш господин абсолюта, Плъмър. Дори да е погрешният — прибави Холцман и получи реакцията, която очакваше.

— Боб, ти си добър. Всъщност много добър, но не можеш да ме изпързаляш, нали ти е ясно? — успя да се усмихне репортерът. Колегата му беше направил майсторски опит и той трябваше да му се възхити. Холцман бе останка от дните, за които Плъмър си спомняше с обич.

— Ами ако докажа, че съм прав?

— Тогава защо не написа тази история? — попита Плъмър. Никой истински репортер не би се отказал от такъв материал.

— Не съм я публикувал, но не съм казал, че не съм я написал — поправи го Боб.

— Издателят ти ще те унищожи, ако…

— Нима? Мислиш ли, че няма неща, които да не си направил, въпреки че си имал всичко необходимо за това?

— Спомена нещо за доказателство — избягна уловката Плъмър.

— На трийсет минути оттук. Но тази история изобщо не може да излезе на бял свят.

— И как мога да ти вярвам?

— А как аз мога да ти вярвам, Джон? Какво поставяме на първо място? Публикуването на материала, нали? Ами страната, ами народът? Къде свършва професионалната отговорност и откъде започва обществената? Не пуснах тази история, защото едно семейство изгуби баща си. Човекът остави след себе си бременна жена. Правителството не можеше да признае какво се е случило, затова Джак Райън лично пое нещата в свои ръце. Направи го със свои собствени пари. При това без да очаква хората да го разберат. Та какво трябваше да сторя аз? Да разкрия това семейство ли? Защо, Джон? За да направя публично достояние нещо, което наранява страната — не, това наранява едно семейство, което не се нуждае от нови страдания. Това би могло да изложи на опасност образованието на децата. И без това имаме да покриваме достатъчно новини. Но ще ти кажа едно нещо, Джон: ти нарани невинен човек и онзи твой приятел с широката усмивка излъга публиката. Предполага се, че трябва да се заинтересуваме.