По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
Мотелът беше спирка за камиони от всякакъв сорт — от дребни пикапи до гигантски тирове. Закусвалнята предлагаше стабилна закуска, поглъщана във вълчи количества от груби яки мъже и няколко жени със сходен начин на мислене. Разговорите по време на закуската се въртяха около една и съща тема.
— Копелета шибани — заяви един шкембест шофьор с татуировки и на двете ръце.
— Така ли мислиш? — запита Ърни Браун от плота, с надеждата да разбере как възприемат случилото се тези мъжаги.
— Че кой друг ще посегне на деца? Шибани копелета! — И шофьорът се нахвърли върху палачинките си със сладко от боровинки.
— Ако ония от телевизията не са си го измислили, двете ченгета са си свършили добре работата — заяви един превозвач на мляко. — Петима с пръснати черепи. Страхотно!
— Ами какво ще кажеш за онзи, дето загива изправен срещу шестима с автомати! И само с един пистолет! Свалил е трима, може би четирима. Загинал е един истински американски пазител на закона. — Той отново наведе глава над палачинките. Возеше голям камион с добитък. — Заработил си е честно мястото в Рая, казвам ти.
— Зарежи ги тия федерални агенти — обади се Холбрук. — Те не са никакви герои. Какво ще кажеш за…
— Тия приказки да си ги завреш отзад, приятел — предупреди го млековозът. — Не искам и да ги чувам. Там е имало поне двайсет-трийсет деца.
— А онзи чернокожият, дето е тръшнал трима от тия отрепки? — намеси се друг шофьор. — По дяволите, все едно че пак съм се върнал в армията. Само да се видя някъде с това момче и ще го почерпя, Бога ми, даже и ръката му ще стисна.
— Ти да не си бил във въздушнодесантните? — запита го превозвачът на добитък.
— Първа дивизия, седми корпус. — Той се извърна, за да покаже зашитата върху коженото му яке емблема на Първа въздушнодесантна дивизия.
— Аз бях във Втора. — Мъжът стана и раздруса ръката на другия. — Откъде си?
— От Сиатъл. Оня камион там с резервните части е моят. Отивам в Сейнт Луис. Господи, колко е хубаво да видиш приятел от онова време.
— Всеки път, когато пътувам насам…
— Знам. Имаме наши момчета погребани в Литъл Биг Хорн. Винаги казвам по една малка молитва, когато минавам оттук.
— И добре правиш. — Двамата отново раздрусаха десници. — Аз съм Майк Фолън.
— Тим Игър.
На двамата „Планинци“ не им беше за пръв път да влизат в закусвалня. Тези мъже пред тях бяха от техния тип. Или поне така се предполагаше. Закоравели индивидуалисти. Но федералните ченгета — герои? Какво беше всичко това, по дяволите?
— Да ти кажа, щом се разбере кой стои зад цялата тая гнусотия, Райън ще им даде да се разберат — каза шофьорът от Сиатъл.
— Той е бивш морски пехотинец — отвърна превозвачът на добитък. — Не е от онази пасмина. Той е като нас. Няма начин.
— Прав си. Някой трябва да си плати и се надявам, че все ще се намерят няколко здрави момчета да съберат борчовете.
— Дяволски си прав — съгласи се млекопревозвачът от мястото си на плота.
— Е — Ърни Браун се надигна. — Време е да спрем да си чешем езиците и да се захващаме за работа.
Останалите му хвърлиха изпепеляващ поглед, и това беше всичко.
— Ако до утре не се оправиш, отиваш на лекар, и край! — заяви тя.
— О, ще се оправя. — Гласът му обаче прозвуча като стон. Той се зачуди дали не е пипнал някакъв хонконгски грип или нещо от тоя род. Какво толкова щеше да му каже докторът? Почивка, течности, аспирин, неща, които той вече спазваше. Чувстваше се така, сякаш го бяха напъхали в чувал и след това го бяха налагали с бейзболни бухалки, а и цялото онова шибано пътуване бе влошило нещата още повече. Никой не обича да пътува. Всеки иска да посети и други места, но докато стигнеш дотам… Успя да се поотпусне и да задреме. Надяваше се, че жена му няма да се притеснява прекалено много. Утре щеше да се чувства по-добре. Имаше си удобно легло и дистанционно управление за телевизора. Не се ли движеше много, болката не се усещаше особено… много. Просто не можеше да се влошава повече. Нямаше повече накъде.
Когато хората стигнат до една определена точка, работата никога не свършва. Това беше проблем както за Джак Райън, така и за Роби Джексън.
За Джак това бяха речите, които Кали Уестън му беше подготвила — на следващия ден той летеше за Тенеси, после Канзас, Колорадо, Калифорния, и накрая обратно във Вашингтон, в три часа сутринта на деня, който щеше да се превърне в деня на най-големите допълнителни избори в историята на Америка. Около една трета от местата в Камарата на представителите, опразнена от оня луд японец Сато, щяха да бъдат попълнени, останалите също щяха да си намерят стопаните през следващите две седмици. После вече щеше да си има Конгрес в пълен състав, с който да може да се работи, и може би, дай Боже, щеше да свърши някоя наистина важна работа. Чистата политика се надигаше със застрашителни размери в непосредственото му бъдеще. Идната седмица щеше да се занимава с подробните планове за модернизиране на двете най-мощни правителствени бюрокрации — тези на министерството на отбраната и на финансите. Останалите също бяха под пара.