По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
— Трябва да направим нещо по въпроса, приятели. Това си е живо обявяване на война. — Сега говореше без акцент — нещо типично за него, когато ставаше достатъчно сериозен, за да разчита на образованието си, вместо на латиноамериканския си произход.
— Не знаем много — каза Мери Пат. — По дяволите, все още не знаем нищо.
— Жалко, че не е успял да залови единия жив. — За изненада на другите двама тази забележка излезе от Кларк.
— Ами май не е имал голяма възможност да му сложи белезниците — отвърна Динг.
— Прав си. — Кларк взе снимките от местопрестъплението, предадени им от ФБР точно след полунощ. Бе работил в Средния изток и се надяваха, че ще може да разпознае някое лице, но той не успя. Но пък беше разбрал, че агентът от ФБР, който се бе оказал там, е можел да стреля като самия него. Късметлия — да попаднеш там, да получиш този шанс и да се възползваш от него.
— Някой е имал адски добра възможност — рече Джон.
— Факт — автоматично се съгласи Мери Пат и тримата се замислиха над това.
Въпросът не беше колко добра е била възможността, а по-скоро как я е възприемал онзи, който е решил да я използва. И деветимата терористи бяха пушечно месо, пратени на толкова сигурна смърт, колкото и фанатиците от Хизбула, разхождали се по израелските улици в „дрехи на Дюпон“ — така се шегуваха в ЦРУ, макар всъщност пластичните експлозиви да произхождаха от заводите „Шкода“ в бивша Чехословакия. Не чак толкова хитри бомби. Дали наистина бяха смятали, че могат да успеят? Проблемът с някои от фанатиците бе, че не обмисляха нещата много добре… а може би изобщо не им пукаше.
Този проблем стоеше и пред онзи, който ги пращаше. Защото в края на краищата тази акция беше различна. Обикновено терористите се хвалеха с онова, което извършваха, колкото и отвратителни да бяха постъпките им, и ЦРУ и другите институции изчакаха петнайсет часа за съобщения в пресата. Но съобщения нямаше и щом не се бяха появили досега, значи онези не искаха да се разбере нищо. Но защо? Нали терористите съобщаваха за действията си и почти винаги смятаха, че полицейските агенти не могат да ги разкрият?
Федералните власти знаеха всичко това или поне се предполагаше, че трябва да го знаят. Добре, чудесно, извършителите не издаваха с абсолютно нищо произхода си — или така можеше да си мисли някой. Но Мери Пат нямаше такива илюзии. Хората от ФБР не бяха просто добри, а достатъчно добри, така че Службата за сигурност оставяше Бюрото да се занимава с всички разследвания. И така, ръководителят на тази акция най-вероятно очакваше в крайна сметка историята да се разплете. И въпреки че навярно знаеха това, те бяха действали. Ако тази линия на разсъждение беше вярна, значи…
— Може би е част от нещо друго? — предположи Кларк. — А не просто самостоятелна акция.
— Възможно е — отвърна Мери Пат.
— Ако е така, значи е нещо голямо — продължи мисълта Чавес. — Може точно затова да ни се обаждат руснаците.
— Толкова голямо… толкова голямо, че няма да има значение когато го разнищим, даже и да успеем.
— Това е прекалено, Мери Пат — тихо каза Кларк. — Какво може да е?
— Нещо дългосрочно, нещо, което не можем да променим, след като бъде извършено — допусна Доминго. Не си беше губил времето в университета „Джордж Мейсън“.
На госпожа Фоли й се прииска мъжът й да участваше в обсъждането, но в момента Ед имаше среща с Мъри.
Пролетните съботи често са скучни, макар и запълнени с работа дни, но в около двеста къщи не се правеше почти нищо. Не почистваха градините. Не миеха автомобилите. Не ходеха по гаражни разпродажби. Не се отваряха кутии с боя. Това не се отнасяше за държавните служители и журналистите, които работеха по голямото събитие на седмицата. Страдащите от грипа бяха предимно мъже. Трийсет от тях се намираха в хотелски стаи. Неколцина дори се опитваха да работят и посещаваха различни рекламни прояви. Бършеха лица, духаха носовете си и се надяваха аспиринът или тиленолът да ги оправят. Все пак повечето се връщаха в хотелските си стаи, за да си починат — нямаше смисъл да заразяват клиентите, нали? Някои се обръщаха към лекар. Наоколо се мотаеше обичайният зимно-пролетен вирус и рано или късно всички го пипваха. В края на краищата не бяха чак толкова болни, нали?
Новините около инцидента в „Джайънт степс“ бяха изцяло предвидими — започваха с фотоси от петдесетина метра разстояние и всички кореспонденти повтаряха едни и същи думи, следвани от еднакви заявления на „специалисти“ по тероризма. По един от каналите изредиха всички терористични актове чак до времето на Ейбрахам Линкълн поради единствената причина, че нямаше никакви други новини. Всички репортажи насочваха към Средния изток, макар че занимаващите се с разследването инстанции засега отклоняваха каквито и да било коментари по събитието. Съобщаваха само за героичната намеса на агента от ФБР и за храбрата битка на телохранителите на мъничката Кейти Райън с нападателите. Думи като „геройство“, „жертвоготовност“ и „решителност“ се подмятаха изключително често, за да завършат с израза „драматична развръзка“.