Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

Озова се извън града. Вървеше през свят, лишен от цветове. Гарвани с големи черни криле се рееха в сиво небе, а враните се вдигаха на гневни рояци от пира си при всяка негова стъпка. Бели личинки пълзяха по лигава черна леш. Вълците бяха сиви. Сиви бяха и мълчаливите сестри. И едните, и другите се занимаваха с падналите. Труповете лежаха пръснати по цялото поле на рицарските турнири. Слънцето беше нажежен до бяло петак и блестеше над сивата река, която се носеше лениво през овъглените кости на потънали кораби. От кладите на мъртъвците се вдигаха черни стълбове дим и нажежена до бяло пепел. „Моето дело — помисли Тирион. — По моя заповед измряха.“

Отначало в този свят нямаше звук, но след време започна да чува гласовете на мъртвите, тихи и страшни. Те плачеха и стенеха, молеха се да дойде краят на болката, молеха се за помощ и викаха майките си. Тирион не помнеше майка си. Той искаше Шае, но нея я нямаше. Нямаше я, а той вървеше през сиви сенки и се мъчеше да си спомни…

Сестрите на мълчанието смъкваха броните и дрехите на мъртъвците. Всичките ярки цветове от връхните палта на изкланите бяха заличени. Мъртъвците бяха облечени в бяло и сиво, а кръвта им беше черна, корава и напукана. Гледаше как вдигат голите им тела, за да ги отнесат на кладите при другите. Металът и дрехите хвърляха в един бял дървен фургон, теглен от два черни коня.

„Толкова много мъртъвци. Толкова много.“ Телата им увисваха вяло, лицата им бяха вкочанени или лигави и подути, неразпознаваеми, почти нечовешки. Дрехите, които сестрите сваляха от тях, бяха украсени с черни сърца, сиви лъвове, мъртви цветя и с призрачно бледи елени. „Защо ги убих всички?“ Знаеше го някога, но го беше забравил.

Щеше да попита някоя от сестрите на мълчанието, но когато се опита да проговори, откри, че няма уста. Зъбите му бяха покрити с гладко изпъната кожа. Това го ужаси. Как щеше да живее без уста? Затича. Градът не беше далеко. В града щеше да се спаси, по-далече от всички тези мъртви. Нямаше нищо общо с мъртвите. Уста нямаше, но все пак беше жив човек. „Не, лъв, лъв, и то жив.“ Но когато стигна до градските стени, портите се затръшнаха пред него.

Когато отново се събуди, беше тъмно. Отначало не можа да види нищо, но постепенно около него се появиха очертанията на легло. Пердетата бяха спуснати, но успя да различи гравираните пилони и надвисналия над главата му балдахин. Постелята под него беше пухена, възглавницата — дебела и мека, от гъши пух. „Собственото ми легло, аз съм в собственото си легло, в собствената си спалня.“

Беше топло под завивките, под грамадната купчина кожи и одеяла, която го покриваше. Потеше се. „Треска“ — помисли той уморено. Чувстваше се толкова слаб… а когато се помъчи да вдигне ръка, болката го прониза. Отказа се. Имаше чувството, че главата му е огромна, голяма колкото леглото, и прекалено тежка, за да я вдигне от възглавницата. Тялото си почти не чувстваше. „Как съм дошъл тук?“ Опита се да си спомни. Битката започна да се връща в ума му на късчета и проблясъци. Битката по реката, рицарят, който му подаде ръка, мостът от кораби…